— Видях Барбара. — Обикновено силният глас на Сюзан се разтрепери. — Тя бе на пода, покрита с кръв. Нямаше лице.
— А къде беше Трейси?
— Тя бе на пода до Барбара, държеше ѝ ръката.
— Каза ли нещо?
— Каза, че Тони Маларек е убил майка ѝ.
— Какво стана после?
— Пристигна полицията. А после и семейство Латимър.
Майкъл Роуз обвинително погледна към Вики.
— Имате предвид адвокатът на защитата?
Сюзан кимна.
— Да. Аз ѝ се обадих. Тя и съпругът ѝ също бяха приятели на Барбара.
Останалата част от показанията на Сюзан се отнасяше за странното поведение на Трейси по време на краткия ѝ престой у тях, за променливите ѝ истории.
— Вие сте ставали все по-подозрителна?
— Да. Трейси изглеждаше почти безразлична към смъртта на майка си. Изглеждаше сякаш има нужда да ѝ се припомня да скърби.
— Възразявам, Ваша чест — каза Вики.
— Приема се.
— Как бихте описали връзката на Барбара с нейната дъщеря?
— Барбара бе чудесна майка. Тя обожаваше Трейси. Би направила всичко за нея.
— През всичките години, в които сте познавали Барбара, виждали ли сте я да малтретира дъщеря си по какъвто и да било начин?
— Не. Това е смешно. Барбара никога не би направила нещо, с което да нарани Трейси.
— Нямам повече въпроси — завърши Майкъл Роуз.
Вики се изправи.
— Госпожо Норман, заявихте, че когато Трейси ви се е обадила онази сутрин, тя толкова силно е плачела, че не сте могли да разберете какво казва.
Сюзан изпъна рамене и се взря във Вики с неприкрито презрение.
— Точно така.
— Била е в истерия?
— Създаде впечатление, че е в истерия.
— Звучеше или не звучеше истерично?
— Да.
— Била е в такава истерия, че вие веднага сте се втурнали натам. Такава истерия, че сте се обадили на полицията. Така ли?
— Да.
— А когато сте намерили Трейси, тя се е намирала на пода до тялото на майка си, това също ли е вярно?
— Да.
— Мисля, че казахте, че е държала ръката на майка си.
— Да.
— Странно поведение за хладнокръвна убийца, не мислите ли?
— Възразявам. — Майкъл Роуз почти скочи на крака.
— Приема се.
— Вие какво направихте, когато видяхте Трейси да седи в кръвта на майка си и да ѝ държи ръката?
При този въпрос Сюзан се замисли за момент.
— Мисля, че я обгърнах с ръка, помогнах ѝ да се изправи и я изведох от стаята.
— Значи сте била загрижена за състоянието ѝ?
— Да.
— Изпитвахте ли някакво съмнение, че Трейси е искрено разстроена?
— Тогава не.
— Тогава не — повтори Вики. — И след като полицията я разпита, вие отведохте Трейси в дома си. Така ли е?
— Да.
— Защо го направихте?
— Баща ѝ отсъстваше от града. Не можех просто да я оставя сама.
— Защото е била толкова разстроена ли?
— Защото майка ѝ беше мъртва.
— И не сте имали никаква причина да подозирате Трейси в нещо лошо — по-скоро заяви, отколкото попита Вики.
— Не, тогава не.
— Но после сте започнали да изпитвате подозрения.
— Да.
— И какво направихте?
— Не съм сигурна, че разбирам въпроса.
— Обадихте ли се на полицията?
— Обадих се на теб. Помолих те да дойдеш.
Вики кимна към журито.
— И когато дойдох, какво ми казахте?
— Не си спомням точно.
— Колкото си спомняте.
— Мисля, че изразих загриженост по отношение поведението на Трейси и че май ѝ е трудно да поддържа версията си.
— Спомняте ли си моята реакция?
За първи път, откакто зае свидетелското място, Сюзан се усмихна.
— Казахте, че на хората не им е трудно да поддържат версиите си, ако говорят истината.
Вики също се усмихна. Това бе точно отговорът, на който се надяваше.
— Значи аз бях първата, която допусна, че Трейси може би лъже.
— Да.
— А вие спорихте с мен, не е ли така?
Усмивката рязко изчезна от устните на Сюзан.
— Да.
— Не ме ли попитахте каква причина би могла да има Трейси да убие майка си?
Сюзан се размърда на мястото си.
— Може би.
— Значи ви е изглеждало неприемливо, Трейси да е направила такова нещо?
— Отначало да.
— А сега? Не се ли питате все още защо?
— Възразявам, Ваша чест.
— Ще перифразирам въпроса — бързо каза Вики. — Обвинението предположи, че Трейси е убила майка си от ревност към новата ѝ връзка с Хауърд Кърбъл. Трейси казала ли е или направила ли е някога нещо, с което да ви остави това впечатление?