— Възразявам.
— Приема се.
— Не сте ли накарали жена си да иде на психиатър? — попита Вики.
— Може и да съм я накарал.
— По-точно, не сте ли ѝ казали веднъж, че не е добре и трябва да си прегледа главата?
Откъде знаеш това, питаха очите на Рон.
Тя ми беше приятелка, забрави ли, отговориха му нейните.
Наистина ли, питаше последвалата тишина.
— Бях много ядосан, когато казах това — отговори Рон.
— Казахте или не казахте на жена си, че не е добре и трябва да си прегледа главата?
— Да.
Вики преглътна, пое дълбоко дъх, почуди се дали да направи немислимото и да зададе въпроса, в чийто отговор не бе сто процента сигурна. Тя погледна към Рон, който тъкмо гледаше дъщеря си и осъзна, че предпочита да е навсякъде другаде, само не и тук. Той обичаше дъщеря си. Не изпитваше лоялност към бившата си жена. Та той бе професор по социология, за бога, почти долавяше мислите му Вики. Един горд, изтъкнат представител на своята общност. Няма начин да е произвел някакъв хладнокръвен социопат.
Вики почувства как ъгълчетата на устните ѝ потрепват в усмивка. Кой казва, че не знае отговора?
— Господин Ейзингер — уверено произнесе тя, — смятате ли, че е възможно Трейси да е била малтретирана от майка си?
Настана дълга пауза.
— Възможно е — каза накрая Рон.
Хауърд Кърбъл бе много по-полезен свидетел за обвинението. Нямаше внушителната осанка на бившия съпруг на Барбара, но въпреки това излъчваше спокоен авторитет. Той прочувствено разказа как са се срещнали с Барбара, как са се влюбили, за плановете им относно съвместното бъдеще. Сексуалният им живот бил чудесен, отговори, когато го попитаха. Барбара била нормална жена, с нормални сексуални желания. Не проявявала абсолютно никакви странности. Твърдението, че е малтретирала дъщеря си било под всякаква критика. Барбара била всеотдайна майка. За нея Трейси винаги стояла на първо място.
— Значи Трейси не е имала причини да ревнува майка си от вашата връзка — заключи Вики, когато дойде нейният ред да разпитва свидетеля.
— Би трябвало да попитате Трейси.
— Така възнамерявам — каза Вики и освободи свидетеля.
— Щатът призовава Кристин Маларек.
Бе началото на третата седмица от процеса, когато задните врати на огромната зала се разтвориха и Крис бързо премина по централната алея, без да поглежда встрани. Носеше бледоморав пуловер и сиви панталони, русата ѝ коса падаше на меки вълни върху раменете ѝ.
Изглежда по-красива от всякога, помисли си Вики и хвърли поглед на Тони, който от първия ден на процеса седеше все на едно и също място — точно зад двете редици, запазени за пресата. Дали щеше да направи сцена, усъмни се Вики. Дали нямаше да измъкне пистолет и да обсипе залата с куршуми? Слава богу, че имаше метални детектори, помисли си тя и докато Крис се заклеваше, зърна Сюзан на последната редица. Майкъл Роуз зададе на Крис няколко формални въпроса относно възрастта и професията ѝ, преди да премине по същество.
— Бихте ли описали връзката си с Барбара Ейзингер? — помоли той.
— Бяхме приятелки от четиринайсет години. Най-добри приятелки — уточни Крис.
— Познавате ли също така дъщеря ѝ, Трейси?
— Познавам Трейси, откакто бе на две години. — Крис погледна към Трейси и очите ѝ за кратко срещнаха погледа на Вики, преди да се отклонят.
— Бихте ли определили Барбара Ейзингер като добра майка?
— Тя бе чудесна майка.
— Виждали ли сте я някога да удря дъщеря си?
— Барбара не вярваше в телесните наказания.
— Никога ли не я е удряла в гнева си?
— Никога. Барбара бе много любяща майка. Тя обожаваше Трейси.
— Виждали ли сте някога, през всичките години, през които сте били приятелки, Барбара да докосва дъщеря си по неуместен начин?
— Разбира се, че не.
— Някога доверявала ли ви е неестествен интерес към дъщеря си?
— Не. Това е абсурдно.
— Благодаря ви — заключи Майкъл Роуз и кимна по посока на Вики. — Свидетелката е ваша.
Свидетелката е моя, наистина, помисли си Вики и бавно се изправи на крака. Мога ли действително да направя това, почуди се тя, но отхвърли съмненията си с тръсване на глава. Нима имаше избор?
— В какъв смисъл тя бе любяща майка? — попита Вики.
Крис се поколеба.
— Не съм сигурна, че разбирам въпроса.
— Виждали ли сте я да гали дъщеря си по косата?
— Да.
— Виждали ли сте я да я целува?
— Разбира се.
— Да я прегръща?
— Да.
— А Трейси как отговаряше на ласките на майка си?