Да не би да бе косата ѝ? Хората не приемаха на сериозно дългата коса. Може би трябваше да я подстриже? Веднъж Барбара бе чула свекърва си да се кикоти с нейна приятелка на телефона. „Изглежда, сякаш са я замразили през шейсетте“ — бе казала, но после се престори, че е говорила за някаква позната от гимназията, на която се натъкнала същия следобед. „Виждаш ли колко е стилна късата прическа на Шийла?“ — едва онзи ден бе отбелязала свекърва ѝ. — „Идва време, когато жената е вече твърде стара за дълга коса.“
Можеше и да дойде такова време, помисли си Барбара, връщайки се на мястото си, но все още не бе дошло. Тя харесваше дългата си коса. Би могла да я остави да порасне колкото на Кристъл Гейл, под коленете, до самия под. Как ли щеше да се хареса това на свекърва ѝ? Барбара даде знак на келнера да донесе сметката и се почувства като опърничаво дете.
— Приятелките ми няма да дойдат — заяви тя, подготвена за намръщената му физиономия, но той вече ѝ бе обърнал гръб.
Това, че другите не дойдоха, не бе кой знае какво. Можеше да мине и без обяд, макар че я болеше глава, когато пропуснеше някое ядене. От друга страна, бе изяла всички тези рула. Нямаше да умре от глад. А и имаше други належащи задачи. Бе обещала на Трейси да купи плат, подобен на една рокля, която си бе купила наскоро и да накара шивачката си да ушие на детето абсолютно същата. А учителката на Трейси, която вече бе в първи клас, им бе дала да пишат доклади на тема пролетните цветя. Трейси искаше нейният да е най-добрият в класа и Барбара, която бързо осъзна, че за пролетните цветя не знае нищо друго, освен това, че нарцисите са жълти, а лалетата с големи чашки, обеща на дъщеря си да ѝ набави необходимата информация. Би могла да се отбие до библиотеката, а после да купи букет пресни цветя, които Трейси да занесе на госпожица Атертън. По-късно можеше самата тя да занесе един на Крис.
— Осем долара за две чаши вода! — възкликна Барбара, когато видя сметката, неспособна да прикрие изумлението и потреса си. Какво би казала свекърва ѝ за това? Най-вероятно, че синът ѝ не работи толкова усърдно, за да може жена му да прахосва спечелените му с труд пари за такова глупаво нещо като трапезна вода. И би била права, помисли си Барбара, остави десет долара на масата и изхвърча от ресторанта, преследвана от мълчаливите, но сериозни обвинения на свекърва си. Никакво уважение ли не хранеше към усилията на Рон да поддържа семейството си? Заплатата на един университетски професор не бе като да е царска издръжка. Не можеше ли поне малко да се ограничава? Погледни Шийла…
Докато излезе на улица „Белведере“, Барбара вече мигаше учестено от нов приток на сълзи. Тя докосна с показалец долните си мигли, внимавайки да не размаже уж водоустойчивата спирала. Бръкна в чантата си за слънчевите очила и не дотам нежно ги тропна на носа си, в опит да прогони видението на подобната на пор физиономия на свекърва си. Справедливо ли беше собствената ѝ майка, жена, колкото топла и внимателна, толкова и красива, да умре от остра лимфна левкемия скоро след раждането на Трейси, докато майката на Рон, студена и подла, и също толкова непривлекателна, навярно щеше да живее вечно? „По дяволите“ — произнесе в дланта си Барбара, когато осъзна колко много всъщност ѝ се е искало да обядва с приятелките си, особено да види Крис.
От всички Гранд дами, Крис ѝ беше любимата. Сюзан бе страхотна — умна и земна, макар и малко прекалено практична за вкуса на Барбара, а Вики беше… е, Вики си беше Вики, динамична и много забавна, но понякога твърде недискретна. Барбара отдавна се бе научила да не казва на Вики нещо, от което би се чувствала неудобно, ако го види на първа страница на „Синсинати поуст“. Най-близка се чувстваше с Крис. Може би, защото никоя от двете не работеше извън къщи, Крис винаги имаше време за нея. Никога не приемаше грижите на Барбара като дребни и незначителни; никога не си тръгваше по средата на разговора; никога не я караше да се чувства маловажна. Слава богу, Тони най-накрая си беше намерил работа. Не че някога Крис се бе оплаквала. И все пак, положението сигурно не е било приятно, което най-вероятно бе причината за внезапното ѝ разболяване. Не казваха ли специалистите, че депресията отслабва имунната система? Макар че минаха седмици, откакто Тони бе започнал работа, Крис все още изглеждаше прекалено ангажирана. Нещо не беше наред. Трябваше да поговори с Крис, когато се оправеше, да я изведе някъде.