— Дами и господа съдебни заседатели, стигнахте ли до присъда? — запита съдия Фицджералд. Във въпроса му звучеше изненада, сякаш и той самият не бе очаквал да се върне в залата толкова скоро, след заключителните си инструкции.
— Да, Ваша чест — отговори мъжът на средна възраст, който бе говорител на журито.
Вики затаи дъх, когато тя и Трейси се изправиха с лице към журито. Това беше. Още няколко секунди и всичко щеше да приключи. Също и приятелството ѝ с двете жени, чиято любов и подкрепа я бяха съпътствали от четиринайсет години.
Може би след време Сюзан и Крис щяха да ѝ простят, че бе защитавала Трейси. Може би щяха да разберат, че го е направила колкото за себе си, толкова и за Барбара. Но разпитът, на който подложи Крис, бе отишъл твърде далеч. Бе престъпила линията, бе използвала доверените ѝ тайни като оръжие, за един час бе причинила повече вреди, отколкото бе успял да причини Тони за десет години. По дяволите, та Тони бе аматьор в сравнение с нея.
Не, Сюзан и Крис никога нямаше да ѝ простят. А дали самата тя щеше да си прости, зависеше до голяма степен от присъдата.
Говорителят на журито погледна право към съдията.
— Ние считаме обвиняемата…
Той изглежда толкова сериозен, помисли си Вики. И не гледа към Трейси. Никой от съдебните заседатели не гледаше към Трейси, което не бе добър знак. Съжалявам, Трейси, безмълвно се извини тя. Съжалявам, Барбара. Моля те, прости ми.
— … за невинна.
— О, боже мой! — прошепна Вики. Коленете ѝ трепереха.
— О, боже мой — изпищя Трейси, а залата избухна. — О, боже мой! О, боже мой! — Тя се хвърли в ръцете на невярващата Вики. — Благодаря ви. Толкова ви благодаря.
В един миг в очите на Вики блеснаха светкавици от щракащи фотоапарати, репортери ѝ навираха микрофони в устата, размахваха бележници и химикали пред лицето ѝ. От всички страни зрители крещяха към нея поздравления, а Майкъл Роуз гневно си проправяше път покрай нея в коридора, думата „кучка“ се отрони като отрова от езика му, попарвайки душата ѝ. „Жалък нещастник“ — почти извика след него Вики, но вместо това се засмя, знаеше, че смехът ѝ е много по-унищожителен за него. Видя как Рон се приближи до дъщеря си, внимателно я прегърна, макар че младата му жена се отдръпна. По гладкото ѝ лице бе изписано неудобство. Трейси благодари на всеки член на журито.
— Късмет, скъпа — Вики дочу няколко от съдебните заседатели да промърморват.
— Благодаря — повтаряше отново и отново Трейси, тъй убедителна в победата си, както беше и на свидетелската ложа. — Толкова съм ви благодарна!
На Вики ѝ отне повече от час да се откъсне от различните представители на пресата и да се върне в кабинета си, където бе посрещната със спонтанни аплодисменти от своите партньори и колеги.
— Браво! — чуруликаше секретарката ѝ и се отдели от бюрото си, за да я прегърне.
Вики намираше проявите им за смущаващи. Може би просто бе уморена. Определено раздразнителна. Което бе странно, защото обикновено се чувстваше приповдигната след победа. Особено след победа от такава величина, несъмнено най-голямата в нейната кариера. Едно промърморено „благодаря“ към развълнуваното множество, събрано пред кабинета ѝ, бе всичко, на което бе способна.
— Съпругът ви се обади да ви поздрави — съобщи ѝ секретарката, след като всички си отидоха. — Каза да ви предам, че е ангажиран с някаква среща, но ще се видите по-късно.
Вики кимна, престори се, че отмахва няколко косъма от челото си, в опит да прикрие разочарованието в очите си. Сега пък оставаше да се разплаче! Мили боже, трябва да беше много изморена! И все пак, щеше да бъде хубаво да може да сподели триумфа си с някой друг, освен с наетите помощници. Ако не с Джереми, то поне със Сюзан или Крис. Или Барбара, помисли си Вики, влезе в кабинета си и се строполи в масивния стол зад бюрото. За първи път от месеци насам си позволи да си представи човека зад името, допусна мислите за убитата ѝ приятелка да изпълнят ума ѝ. Образът на Барбара изплува пред очите ѝ. Все още носеше онези проклети осемсантиметрови токчета, помисли си с усмивка Вики. „Зная, че ти ме разбираш“ — прошепна в дланите си тя. По бузите ѝ потекоха сълзи и стигнаха ъгълчетата на устата ѝ. В този миг, изведнъж зазвъняха всички телефони.
— Тук ли си? — извика секретарката ѝ.
— Не — викна в отговор Вики и нервно изтри сълзите от лицето си. — Приемай съобщенията.
— Какво има? — попита един глас от прага. — Нямаш ли настроение да празнуваш?
Нямаше нужда да вдига глава, за да разбере кой говори.