— Сюзан — каза тя с глас, равен, като спаднала автомобилна гума. — На какво дължа удоволствието?
— Чух новината по радиото. Помислих си, че може да имам късмет да си тук.
— Струва ми се, че не си дошла да ме поздравиш.
— Напротив. Както обикновено, ти беше блестяща. Не всеки може да предизвика най-първичните предразсъдъци на журито и да направи това да изглежда благородно дело.
— Това ли си мислиш, че съм направила?
— А ти как би го нарекла?
— Истината — просто отговори Вики.
— Истината? — Сюзан поклати глава с удивление. — Истината е, че онази нощ нищо не се е случило между Крис и Барбара и ти го знаеш. Истината е, че дори и нещо да се беше случило, то няма абсолютно никакво отношение към делото. Истината е, че да си гей, не те прави автоматично педофил. В действителност, повечето възрастни, които малтретират сексуално деца, не са хомосексуалисти. Дяволски извратени — продължи тя, гласът ѝ ставаше все по-тих, както когато бе много разстроена, — но не са хомосексуални. — Сюзан отиде до прозореца и се загледа в лекия сняг, който валеше над улицата долу.
— Зная, че не разбираш.
— Какво не разбирам, Вики? Решението на журито? Грешиш. Разбирам, че съдебните заседатели са човешки същества. Разбирам, че на никой не му се иска да повярва, че едно добро момиче от средната класа, ще вземе да убие майка си без причина. Така е много по-лесно, много по-удобно, майката да се изкара чудовище. И защо не? В тази страна мразим майките, колкото мразим и хомосексуалистите. — Сюзан се отдръпна от прозореца и втренчи силния си поглед във Вики. — Мисля дори, че разбирам защо точно ти пое случая.
— И защо? — Вики сама се хвърли срещу обвиненията, за които бе сигурна, че ще последват.
— Дали ми вярваш или не, но аз не смятам, че всичко е било за пари и слава. Мисля, че направи това, което искрено си вярвала, че Барбара би желала. А наистина смешното нещо е, че аз съм напълно съгласна с теб. Мисля, че Барбара би желала ти да защитиш Трейси, независимо от всичко.
По изгарящото чувство в гърдите си Вики разбра, че не диша.
— В такъв случай разбираш защо трябваше да направя това, което направих.
— Не — бързо каза Сюзан. — Никога няма да разбера нещата, които направи.
— Говориш за Крис — каза Вики и разтри челото си, за да прогони болката. — Тя добре ли е?
— Ами, дай да видим. Тя изгуби работата си заради негативните публикации и се наложи да се измести от апартамента си. Освен това, връзката ѝ с Монтана се върна в начална позиция и може да забрави някога отново да види децата си. Но, ей, дай да погледнем от хубавата страна — една хладнокръвна социопатка се отърва безнаказано. Така че — защо да не е добре?
Вики не каза нищо. Какво можеше да каже?
— Странното е, че аз мисля, че Крис наистина е добре. Ще си намери друг апартамент. Ще си намери нова работа. Мисля, че след време може дори да ти прости. Познаваш я Крис. Тя е много лоялна към приятелите си.
Вики почувства как думите пронизаха сърцето ѝ.
— А ти? Ти можеш ли да ми простиш? Толкова неща преживяхме заедно.
— Да, така е.
— Обичам те — каза Вики и от очите ѝ потекоха сълзи.
— И аз те обичам.
— Ще ми простиш ли някога?
Сюзан отиде до вратата на кабинета.
— Няма шанс да ти простя дори и в ада.
Вики пиеше вече четвърта чаша червено вино, когато на входната врата се позвъни.
— Роза — викна тя, преди да осъзнае, че прислужницата си беше тръгнала поне преди един час. Кое ли време беше? Погледна си часовника, но двете стрелки танцуваха напред-назад по оградения с диаманти циферблат и тя не можа да разбере дали е по-близо до осем или до девет часа. Кой можеше да се отбива, без да се е обадил предварително, независимо колко е часа? Тя с мъка се изправи от стола в трапезарията и се запрепъва към входната врата. Навярно Джереми или някое от децата. Колко пъти трябваше да им се напомня да си взимат ключовете? Впрочем къде ли бяха всички?
— Трейси! — каза Вики на червенобузата млада жена, когато отвори вратата и отстъпи назад, за да я пропусне. Какво правеше тя тук?
— Навярно трябваше предварително да се обадя. — Трейси изтърси финия снежец от черните си ботуши, но не направи никакво движение да свали тежкото си яке от агнешка кожа.
— Всичко наред ли е?
— Чудесно — с лекота отговори Трейси и се огледа. — Да не прекъсвам нещо?
Вики прогони притеснението ѝ с махване на несигурната си ръка.
— Нищичко. В действителност съм сам-сама. Джереми е ангажиран с някаква среща, а децата са… някъде. — Тя се засмя. Смътно си спомняше, че Джош спомена нещо за тренировка по хокей, а Кирстен вероятно бе в библиотеката. — Искаш ли чаша вино? — По дяволите, помисли си Вики и се понесе обратно към трапезарията. Ако децата са достатъчно големи да убиват майките си, тя е достатъчно голяма да си пийне.