Главата на Вики се въртеше. Имаше ли смисъл нещо от това, което Трейси току-що каза?
— А сега? — попита тя. Думите се блъскаха в мозъка ѝ. Като стика, който Трейси бе стоварила върху главата на майка си, помисли си Вики и затвори очи. — Нищо ли не чувстваш? Никаква вина? Никакви угризения?
Настана дълга пауза.
— Чувствам облекчение.
О, боже.
В ключалката на входната врата се превъртя ключ.
— Здрасти — извика след секунда Джереми. — Има ли някой вкъщи?
— Тук съм. — Вики не направи никакъв опит да стане, знаеше, че краката няма да я издържат.
Трейси се усмихна.
— Трябва да вървя. Баща ми ще започне да се тревожи. Сама ще изляза. Благодаря ви още веднъж — извика тя, когато стигна коридора, после: — Здравейте, господин Латимър. Как сте?
Неизменно учтива млада жена, помисли си Вики, а стенният часовник с махало зад гърба ѝ отмерваше минутите. Вики си представи баща си да седи на леглото си, втренчен в стените на старческия дом. Така ли прекарваше нощите си, запита се тя. Брои минутите до сутринта и се моли да изпадне в безсъзнание?
— Вики? — чу мъжа си да казва. Гласът му идваше някъде отдалеч, макар да се оказа, че стои точно пред нея. — Добре ли си? Вики?
Вики премигна и бавно кимна с глава. Мислеше си — той изглежда толкова стар.
— Трейси изглежда много щастлива.
— Е, ние определено не бихме искали Трейси да е нещастна. — Вики взе празната винена бутилка. — Празнувах. Защо не донесеш отдолу нова бутилка и не се присъединиш към мен?
Джереми тъжно се усмихна.
— Не съм сигурен, че съм в настроение да празнувам тази нощ, скъ-ъпа.
О, боже, и той, помисли си Вики. Какъв ли беше неговият проблем?
— Имах интересна среща по-рано тази вечер.
Вики го погледна въпросително. Защо ѝ говореше за срещи?
— С Майкъл Роуз.
О, боже. Вики усети как стомахът ѝ пропадна.
— Срещнал си се с Майкъл? Защо?
— Повярвай ми, не беше моя идея. Той дойде в офиса ми, хвана ме тъкмо когато се канех да си тръгвам и ми наговори доста интересни неща.
— Е, надявам се, че не си взел на сериозно нищо от това, което си е наумил да ти каже. Той е ядосан, ревнив и навярно пиян.
— Навярно. И все пак, бе доста убедителен.
Вики се взря в очите на съпруга си и видя, че знае и го боли. Можеше ли още да го обижда като го излъже в лицето относно любовната си авантюра? Не беше ли причинила вече достатъчно вреди на хората, които обичаше?
— Това не означаваше нищо — призна тя и изтрезня по-бързо, отколкото ѝ се искаше.
— А кое означава? — просто попита Джереми.
— Какво?
— Просто започвам да се чудя, скъ-ъпа, това е всичко.
Щеше ли да я напусне, запита се Вики и си помисли, че всички хора в живота ѝ я напускат. Успяваше да привлече вниманието им, но въпреки всичките си театрални усилия, не успяваше да ги задържи.
— Както и да е, скъпа, днес бе дълъг ден и аз съм уморен. Отивам да си легна. — Джереми направи пауза. — Идваш ли?
— Веднага — каза с благодарност Вики. — Идвам веднага.
После се отпусна назад на коравата облегалка на старинния стол, от време на време излизаше от дрямката си и слушаше как стенният часовник зад гърба ѝ отброява минутите до сутринта.
Епилог
От смъртта на Барбара бяха изминали почти девет години и осем, откакто съдът подпечата съдбата ни веднъж завинаги. Бяхме навлезли в нов век, ново хилядолетие. Годините изминаха по-бързо, отколкото си мислех, че е възможно. Много неща се бяха променили, но Гранд авеню си остана в общи линии същият, поне външно. Аз все още живея тук. Единствено аз останах.
Филмът свършва. Автоматично натискам бутона за пренавиване и слушам как лентата тихо жужи, подобно шума на загасваща флуоресцентна лампа. Колко пъти вече бях изгледала този филм днес? Пет? Шест? Може би повече. Опитвам се да не мисля колко пъти съм го гледала през всичките тези години. Сигурно стотици. Рождени дни, годишнини, твърде много дни между тях. Но все още не съм готова да кажа сбогом на тези млади жени, които обичах и ще обичам до смъртта си. Гранд дамите, произнасям безмълвно, почти като молитва, когато лицата им отново изпълват екрана на огромния телевизор и смехът им стапя сърцето ми. Възможно ли е наистина да са минали двайсет и три години от онзи първи следобед? Възможно ли е? Защо не мога да ги пусна?