— Моята майка не е била такава късметлийка — прошепва Ана.
— След това всичко се разви много бързо. За по-малко от две години тя си отиде.
Ана приглушава едно слабо хлипане в гърлото си.
— Нямах представа, че е била болна.
— Опитахме се да се свържем с теб, но баща ти ни даде грешен адрес. Всичките ни писма се върнаха обратно.
— Копеле — ясно произнася Ана полугласно. — Всичко, което получих, бе едно телефонно обаждане, след като тя бе починала. — Тя скача на крака, но не помръдва след това. — Макар че в действителност не мога да хвърля цялата вина върху него, нали? Мое беше решението да я изключа от живота си, както и да замина за Европа.
— Ти бе едно объркано младо момиче.
— Бях една егоистична кучка.
— Не — казвам ѝ и ми се иска да я прегърна, но се боя да не прекрача невидимата граница помежду ни. — Не бива да се чувстваш виновна. Майка ти те обичаше. Толкова се гордееше с теб.
— Защо? Какво изобщо съм направила да заслужа гордостта ѝ?
— Ти беше нейна дъщеря.
— Това достатъчно ли е?
В един миг пред мен се появява лицето на Ариел, в многобройните му превъплъщения, израства от ревниво хлапе в разбунтувана тийнейджърка и в бременна жена.
— Да — казвам меко, — достатъчно е.
Ана избърсва една сълза от бузата си и пак сяда.
— Разкажи ми за тези две години. Тя страда ли много? Беше ли самотна?
— Не страда — казвам ѝ честно. — Имаше чудесни лекари. Те направиха така, че да я боли колкото се може по-малко. И не, не беше самотна. Приятелката ѝ, Дона, беше с нея.
— Дона е жената, с която е живяла?
— Срещнали се, когато Крис работеше за Емили Холъндейл. Дона е чудесна жена. Мисля, че ще ти хареса.
— Имаш ли телефонния ѝ номер?
Кимвам.
— В кухнята е. Ще ти го донеса.
— Благодаря.
Отнема ми малко време да намеря телефона на Дона. Кухненското ми чекмедже представлява една бъркотия от отделни листчета и стари изрезки от вестници. Имам, разбира се, тефтерче за адреси, но то е безнадеждно остаряло. Не съм вписвала нищо в него от години. Така че трябва да прегледам всеки разкъсан плик, всяка визитка, докато намеря настоящия адрес и телефон на Дона. Най-изненадващо той се оказва на върха на купчината, но първия път съм го пропуснала. Стисвам го в юмрука си и го отнасям обратно във всекидневната.
Ана не е там.
Обзема ме моментна паника, докато се втурвам към входната врата. Тръгнала ли си е? Може би все още мога да я настигна…
И тогава я чувам да плаче тихо. Тръгвам по посока на звука, зная точно къде ще я намеря.
Тя стои на прага на обновения ми кабинет, сега напълно оборудвана техническа зала, с внушителната си поредица от компютри, стереоуредби, CD-плеъри, тонколони и огромен телевизионен екран. Взира се в майка си, само няколко години по-стара, отколкото е Ана сега. Влизам на пръсти зад нея в стаята и натискам старта на видеото. Отстъпвам назад и гледам как жените оживяват. Камерата подскача от Крис към Барбара и Вики. Лицето на Барбара изпълва екрана, когато тя грабва камерата, обръща я по посока на мен, а после се връща на Крис, която се мъчи да задържи Монтана в скута си.
Ана гледа как детето Монтана рита майка си по глезена и се изхлузва от скута ѝ. Бебешкото ѝ лице е обляно в сълзи, както е лицето на Ана сега. Крис протяга ръце и търпеливо чака дъщеря ѝ да се върне. Но Монтана не иска и упорито стои в края на картината.
— Хайде, миличка — гука Крис. — Бъди добро момиче. Ела при мама.
— О! — проплаква Ана, звукът се отронва от устните ѝ като любовна въздишка. Ръцете ѝ се повдигат, сякаш дръпнати от тънки струни. Тя полита напред и се понася към екрана. Аз инстинктивно се пресягам, натискам паузата и виждам как Монтана се сгушва в обятията на майка си.
Чакала е толкова дълго време, мисля си аз, приближавам тихо, заемам мястото на Крис и притеглям дъщеря ѝ. Чувствам, че краката на Ана поддават и тялото ѝ се отпуска върху мен. Плачем заедно, и двете сме завладени от спомена, намираме неочаквано успокоение една в друга.
Ако животът е избора, който правим, както веднъж ми каза майка ми, то твърде голяма част от този живот ние прекарваме да оплакваме направения избор. Твърде много време похабяваме да скърбим. За миналото не можем да направим нищо, освен да го признаем и приемем. То е свършило. Приключило. Няма го.
Но макар че вече не съм младата жена, която виждам на екрана да се смее заедно с приятелките си, аз зная, че тя не е напълно изчезнала, че все още е част от мен. Понякога я виждам да ми намига, когато гледам с уморени очи в огледалото. Понякога чувствам как опъва раменете ми назад, когато ми се иска по-скоро да се отпусна. Тя побутва пръстите ми, когато пиша, избира думите, които изричам. Тя е гласът на моята младост, на всичко скъпо и близко до сърцето ми и все още шепне в ухото ми.