— И накрая, трябва да споменем личностната теория, която изтъква вътрешната динамика, лежаща в основите на поведението, където нуждата на индивида да съхрани собствената си личност и цялост е по-важна от външните поощрения и наказания. — Внезапно Рон млъкна и се засмя. — Утре ще продължим с това. Моля, прочетете от страница 121 до 139 във вашия текст. Благодаря.
Студентите незабавно станаха от местата си, взеха да си събират нещата и да се изкачват по стълбите, без да обръщат внимание на Барбара, която тръгна надолу към подиума при мъжа си.
— Каква приятна изненада. — По постоянно загарялото лице на Рон се разля усмивка. — Какво те води насам?
— Мислех да изведа красивия си съпруг на обяд — отговори Барбара с умоляващ поглед, стиснала незабелязано палци зад гърба си. Моля те, кажи да.
— Мислех, че ще обядваш с момичетата — каза Рон и се огледа из залата, сякаш търсеше нещо определено. — Ейми — провикна се внезапно. — Ейми, трябва да поговорим една минутка за есето ти.
Барбара проследи с поглед дългокосото момиче в почти униформените впити дънки и кожено яке, което спря на върха на стълбите, прошепна няколко думи на приятелките си и се отправи надолу.
— Отложи се — обясни Барбара. — Така че си помислих да се възползвам и да видя дали си свободен.
— Звучи чудесно — каза Рон и Барбара въздъхна дълбоко с облекчение. — Дай ми две минути да се погрижа за това.
— Няма проблем. Има ли наблизо тоалетна?
— По стълбите нагоре. Вдясно.
— Ще те чакам във фоайето.
— Идвам след две минути — повтори Рон, когато Ейми се приближи. Тя затъкваше с нервни пръсти косата зад ушите си.
Малко спирала за мигли би дала на това момиче всичкото самочувствие на света, помисли си Барбара, докато се изкачваше по стълбите. Обърна се за малко и забеляза, че тя стои може би два сантиметра по-близо до съпруга ѝ, отколкото бе редно, гърдите ѝ се докосваха до ръката му, а той не си даваше труда да се отмести. Не ставай глупава, каза си Барбара и излезе от залата. Отново я обхващаше параноя. Момичето просто стоеше достатъчно близо, за да чуе какво ѝ говори Рон. А гърдите ѝ изглеждаха притиснати до ръката му само от мястото, на което бе застанала Барбара.
Тя бързо намери тоалетната, оправи си косата и червилото пред правоъгълното огледало над редицата от мивки и разтри кожата около очите си, докато малките бръчици, които ги ограждаха като скоби, изчезнаха. „Изобщо не изглеждаш по-стара от кое да е от ония момичета“ — прошепна на отражението си Барбара и се зачуди как така, без никакви диети и упражнения, Рон успяваше да поддържа младежката си външност. Не изглеждаше да са му навредили и всички часове, които отделяше за слънчеви бани. И сега си беше точно толкова красив, колкото и в деня, когато за първи път го забеляза на бара „При Арнолд“, още тогава обграден от жени. О-хо, спомни си тя, че си помисли, когато очите им се срещнаха. Беля.
Тя, разбира се, бе наясно с клюките, които се носеха за съпруга ѝ. Клюки се разнасяха през всичките десет години на техния брак. Но Рон постоянно я уверяваше, че те са злостни и неоснователни и тя отдавна бе взела решение да не им обръща внимание. Бе решила също, че дори и да са верни, дори и мъжът ѝ да се ангажираше от време на време с някой случаен флирт, това не значеше нищо. Не каза ли същото Вики за собствените си забежки? Че те са само секс?
Барбара разкопча синьото си сако, втъкна бялата си копринена блуза в полата и тъкмо се чудеше дали да ползва тоалетната, когато външната врата се отвори, вътре влезе и се приближи към огледалото момичето от класа на мъжа ѝ („Ейми, трябва да поговорим една минутка за есето ти.“).
— Здрасти — каза Барбара, а момичето пусна книгите си на мивката и започна да се сресва с дълги, плавни движения. Тя бе симпатично момиче, с бледо фино лице и големи тъмни очи, които я правеха да изглежда по-интересна, отколкото вероятно беше, прецени Барбара, но пак не ставаше за конкурс по красота. „Мис Миловидност“, може би, помисли с усмивка Барбара, опитвайки се да не обръща внимание на кръглото ѝ малко дупе, изпълващо прилепналите дънки и на малкия висок бюст, който можеше да се опише като наперен. Младите нямат нужда да са красиви, осъзна Барбара. Достатъчно бе, че са млади.