— Да не си развила агорафобия? — Гласът на Сюзан бе тих, а очите ѝ широко отворени.
— Какво е агорафобия? — попита Барбара.
— Буквално, това е страх от пазарища — обясни Сюзан.
— Аз мразя пазарищата — намеси се Вики.
— Означава да се боиш да излезеш от къщи.
— Аз не се боя да изляза от къщи.
— Днес следобед изглеждаше сякаш те е страх.
— Всичко наред ли е с Тони?
— Какво имаш предвид?
— Вие двамата разбирате ли се добре? — попита Барбара.
— Естествено. Всичко е наред. Искам да кажа, напоследък бе малко напрегнато, понеже Тони не е много щастлив с новата си работа и мисля, че е загубил доста пари на борсата.
— Мислиш? — попита Сюзан. — Не знаеш ли?
Крис поклати глава.
— Знаеш колко съм безнадеждна с парите.
— От кога?
— Имаш си собствена банкова сметка, нали? — попита я Вики.
— Имаме обща сметка. Защо ми е собствена?
— Всяка жена трябва да си има собствена сметка. За всеки случай. И при първи признаци за нещо нередно, трябва да започне да заделя пари настрана.
— Но това е толкова нечестно — възкликна Крис.
— Не, не е — обясни ѝ Вики. — Това е самосъхранение. Пък и ти сигурно не би искала да ходиш при Тони за всяко дребно нещо. Нали? Не и за всяка дреболия?
— Разбира се, че не. — Крис усети, че бузите ѝ се зачервяват от гняв. Какво ѝ влизаше на Вики в работата как те с Тони си управляваха парите? Вики бе женена за богат мъж. Не можеше да разбере какво означава за един мъж да работи омразна работа, за да може да осигури храна на масата. Точно сега парите не стигаха. Тони беше прав да я ограничава, да я кара да се отчита за всяка стотинка.
— Първата ти работа в понеделник сутринта — продължаваше Вики, — искам да бъде да отидеш в банката и да си отвориш собствена сметка. Чуваш ли ме, Крис?
— Чувам те — отговори Крис, решавайки, че е по-лесно да се съгласи, отколкото да спори.
— Ще дойда с теб — пожела Барбара и я потупа по ръката. — Неудобно ми е да призная, но и аз си нямам своя сметка.
— Господи, не ви вярвам на вас двете — възкликна Вики. — В кой век живеете, всъщност?
— Защо не спрем — предложи Сюзан, когато завиха надясно по „Съншайн Лейн“. — Да се поразходим.
Вики тутакси спря колата до тротоара. И четирите врати се отвориха. Жените излязоха в топлия септемврийски следобед.
— Толкова е спокойно тук — отбеляза Барбара, хванала ръката на Крис, размахвайки я напред-назад, сякаш бяха ученички. Вики вървеше няколко крачки напред, Сюзан няколко крачки назад.
— Може ли малко по-бавно — помоли Сюзан.
Макар и с около десет килограма наднормено тегло, Сюзан изглеждаше чудесно, помисли си Крис. Чудесната ѝ кестенява коса се подвиваше към силната ѝ челюст, кръглите ѝ бузи изтриваха всеки знак на възрастта и я правеха да изглежда дори по-млада, отколкото когато се бяха запознали.
— Хайде, дами, не мога да ходя толкова бавно — изпъшка Вики.
Типично за нея, каза си Крис. Търпението на Вики бе ограничено. Нима не ѝ бе омръзнало да чака да ѝ се накъдри косата и не я отряза почти на два сантиметра дължина? Късмет, че късото ѝ отиваше. Крис се засмя. Вики си имаше начин да превръща дори най-мръсната слама в злато.
Вървяха по пътя, докато стигнаха „Каюга Драйв“.
— Аз съм до тук, дами — каза Крис и рязко спря, внезапно почувствала, че ѝ се повдига. — Жегата ми действа. — Тя усети как коленете ѝ се подгъват, отпускат се и видя земята да се втурва срещу нея, докато пада надолу.
Незабавно я обградиха грижовни ръце.
— Господи, Крис, какво стана?
— Удари ли се?
— Дишай дълбоко.
Крис се опита да ги отблъсне с ръка, но вместо това избухна в сълзи.
— Какво има, Крис? Какво не е наред?
— Мисля, че се нуждаеш от лекар.
— Нямам нужда от лекар — възрази Крис.
— От колко време падаш така?
— Не е нищо.
— Крис, ти си паднала по стълбите. Монтана каза, че падаш през цялото време. Сега колабира по средата на улицата.
— Горещо е.
— Не чак толкова.
Крис въздъхна дълбоко, рязко забърса потока от сълзи, който сякаш нямаше да спре никога и зарови ръце в косата под опашката си.
— О, боже — проплака тя.
— Какво има?
— Моля те, Крис. На нас можеш да кажеш.
Крис се втренчи в загрижените очи на приятелките си. Можеше ли да им каже истината? Можеше ли? Мили боже, какво щяха да си помислят за нея?
— Мисля, че съм бременна — прошепна тя.
— Ти си бременна? — повтори Барбара. — Това е чудесно. — Тя млъкна за малко. — Или не е?