Може би, ако поне за малко беше оставяна сама на себе си, помисли си Крис. Но през цялото време, откакто Тони бе започнал да работи у дома, изглежда повече го занимаваше мисълта как Крис си прекарва дните, отколкото той неговите. През седемте месеца откак превърна кабинета в свой офис, той бе реорганизирал програмата ѝ напълно и макар да трябваше неохотно да признае, че сега къщата се поддържа много по-лесно, все пак няколко дни на нейно разположение прозвучаха ужасно хубаво. Можеше да се отпусне, да се обади на приятелките си, без да се безпокои за нараненото его на Тони, може би дори да се срещне със Сюзан или Вики за обяд, определено щеше да придружи Барбара в болницата за назначената ѝ лапароскопия, идея, която Тони бе отхвърлил още в началото. „Това е страхотна мисъл, Крис, със сигурност“ — присмя ѝ се той първия път, когато му каза за молбата на Барбара преди няколко седмици. — „Ти, с бебето, което всеки момент ще изскочи от корема ти, да идеш в болницата с жена, на която ще правят процедури да установят защо не може да има друго дете! Много тактично от твоя страна, няма що.“
Крис разсеяно се потупа по корема и почувства как бебето от другата страна удря дланта ѝ, сякаш я изритва, предупреждава я да стои на разстояние. Изглеждаше, че то съзнава двойственото ѝ отношение към него, като че ли предварително я бе преценило и намерило за смахната. Видеозонът бе показал, че бебето е момче. Тони вече бе избрал име. Рауди, съобщи ѝ той, като някакъв каубой, който Клинт Истууд бил играл веднъж по телевизията. Що за име е Рауди, почуди се тя, но не си даде труда да пита. Какъв смисъл имаше?
— Сигурна ли си, че това не те разстройва? — Тя шепнешком попита Барбара.
Двете жени погледнаха към корема на Крис.
— Шегуваш ли се? Дава ми надежда. Напомня ми защо върша всичко. — Барбара се пресегна и погали бременния ѝ корем, тръпнещите ѝ ръце явно се надяваха да усетят признаци на живот. Бебето в Крис моментално притихна, отказвайки да помръдне и пръст, докато накрая Барбара се отказа и победена си отдръпна ръката.
Сякаш знае, помисли си Крис. Сякаш нарочно не мърда.
Барбара потупа собствения си корем.
— Какво ще кажеш да ги накарам да ми направят лифтинг и на корема, докато съм тук?
Крис се засмя:
— Изглеждаш чудесно.
— Не зная. Май няма да мога да се отърва от това шкембе. Ти поне си имаш извинение.
— Изглеждаш чудесно — повтори Крис, удивена колко добре изглеждаше наистина приятелката ѝ, по-малко от час преди операцията, седнала до нея, официална, с високи токчета, костюм в стил Шанел, черната ѝ, дълга до раменете коса, обрамчваше идеално гримираното ѝ лице, кафявите очи бяха подчертани от бледоморави сенки, сочните розови устни с червен молив, а скулите — с руж в прасковен цвят.
Крис повдигна ръка към собствените си бузи, по които все още чувстваше болката от дланта на Тони. Разбира се, това бе станало случайно. Той нямаше намерение да я удря. Да, наистина се бе ядосал, но тогава просто бе замахнал в яда си; не бе очаквал, че тя ще си обърне главата. Защо ли бе избрала точно този момент да се обръща?
— Господи, скъпа, толкова съжалявам — чу го да проплаква, гласът му отекваше по болничния коридор, отскачаше от стените. — Добре ли си? Знаеш, че не исках да те наранявам. Моля те, прости ми. Знаеш, че стана случайно, нали? Знаеш колко много те обичам. Моля, те, скъпа, кажи, че ми прощаваш. Обещавам ти, че това никога няма да се повтори.
— Нещо не е наред ли? — попита Барбара.
— Какво?
— Дълбаеш дупка в бузата си.
Крис усети как вратът ѝ се загрява и бузите ѝ се изчервяват.
— Имам чувството, че ми излиза пъпка — излъга тя. Ставаше все по-добра в лъгането на приятелките си.
— Като си помислиш, че би трябвало вече да сме отминали възрастта за тия гадости. — Барбара се доближи и с тренирано око разгледа бузата на Крис. — Не виждам нищо.
— Май е едно от ония подкожни неща.
— Те са най-лоши. — Барбара се огледа и въздъхна. — В моменти като този ми се ще да пушех.
— Нервна ли си?
— Малко. Да си чувала някой хубав виц напоследък?
— Какво казала едната стена на другата? — плахо попита Крис.
— Ще се срещнем на ъгъла?