— Доста тъпо — призна Крис и двете жени се разсмяха. — Така става, когато слушаш вицове от четиригодишни.
Барбара въздъхна дълбоко.
— А ако установят, че не мога да имам повече деца?
Крис взе ръцете на приятелката си в своите.
— Това няма да се случи.
— А ако все пак се случи?
— Ще ти дам едно от моите — меко каза Крис, а Барбара положи глава на рамото ѝ. Бебето в корема на Крис моментално ритна, като че ли я бе чуло, сякаш докато е било затворено в тялото ѝ през всички тези месеци, бе започнало да разбира всичко, което тя казва или чувства, или си мисли. И я мразеше заради тези мисли, вече я мразеше. Рауди, безмълвно произнесе тя, опитвайки се да свикне с името, а бебето изстреля канонада от добре прицелени ритници в пикочния ѝ мехур. Не исках да кажа това, опита се да обясни Крис. Бе просто една шега. Никога не бих могла да се откажа от теб. Ти си моя плът и кръв. Никога няма да те изоставя. Не че няма да те обичам, че вече не те обичам. Просто…
Просто какво? Просто времето не е подходящо ли? Не каза ли така на приятелките си? Че трето дете е последното нещо, от което се нуждаеш точно сега? Защото имаш толкова много други неща да правиш, толкова по-хубави неща. Защото предпочиташ да си с приятелките си, отколкото със семейството си, чуваше бебето да я обвинява с гласа на Тони.
— Не! — Крис скочи на крака.
Барбара моментално се изправи до нея.
— Какво има? Да не ти изтекоха водите?
Двете жени погледнаха едновременно към пода. Слава богу, той бе сух, както и краката и бедрата на Крис. Какво ѝ ставаше? Напълно ли бе изгубила самоконтрол?
— Трябва да ида до тоалетната.
— Искаш ли да дойда с теб? — Сянка на загриженост падна върху кафявите очи на Барбара, гримирани в бледомораво.
Чудесно, няма що, помисли си Крис. Тя се притеснява за мен, а всъщност аз трябваше да се грижа за нея. Тя отива на операция. Нея ще я упояват, режат, бодат и мушкат. От мен се очакваше само да седя тук и да ѝ правя компания, докато влезе, това ми беше всичката работа, а аз дори и толкова не мога да свърша. Аз съм абсолютно некадърна. Най-добрата ми приятелка се подлага на това изпитание, защото повече от всичко друго на света иска да има друго бебе, а аз практически раждам — бебе номер три, не нещо друго — точно тук, пред нея. Какво още да говорим за чувствителност! Тони беше прав. Не трябваше изобщо да идва.
— Крис? Добре ли си? Не изглеждаш много добре.
— Добре съм — излъга тя.
— Може би трябва да си идеш у дома. — Барбара си погледна часовника. — Вече всеки момент ще дойдат за мен, а Рон ще пристигне, преди да изляза от упойка. Няма причини да стоиш повече. Ето, позволи ми да ти дам малко пари за такси. — Тя бръкна в портмонето си, грабна банкнота от двайсет долара и я мушна в ръката на Крис.
Крис се изчерви от срам. Как можа Тони да забрави да ѝ остави пари?
— Не отивам никъде — настоя тя, пъхайки парите обратно в портмонето на Барбара. — Само до тоалетната. Веднага се връщам.
С несигурна стъпка Крис се отправи по коридора, който с всяка следваща крачка сякаш ставаше по-дълъг.
— Къде ли е проклетата тоалетна? — промърмори тя. — Би трябвало да има, за бога.
— Мога ли да ви помогна? — попита я някакъв мъж зад нея.
Крис вдигна очи по посока на познатия глас, сърцето ѝ се забърза, по челото ѝ потече пот. Открил ме е, осъзна тя, затвори очи, готвейки се да понесе яростта на мъжа си. Бе отишла против волята му, хвана се за първата възможност да го измами, изложи семейството си на риск, създавайки предпоставки бебето да пипне някакви микроби. Не ѝ ли бе казал Тони да не ходи? Имаше всичкото право да се ядоса.
— Търсите ли нещо конкретно? — попита мъжът, когато Крис се насили да си отвори очите.
Мъжът, когото тя видя, мъжът, който се взираше в нея с любезни сини очи от поне сто деветдесет и осем сантиметра височина, изобщо не приличаше на Тони. Нито пък звучеше подобно на него, осъзна сега Крис, докато я насочваше към тоалетната зад ъгъла вдясно.
— Благодаря — каза тя, позволявайки му да я прихване за лакътя и да я съпроводи донякъде. — Благодаря — повтори, когато стигна до вратата, макар че младият човек си беше вече отишъл. — Благодаря — произнесе за трети път, застанала пред огледалото. Плисна вода на бузите си и погледа как водата се стича надолу по врата ѝ към бялата якичка на морскосиния ѝ пуловер.
Малко по-късно, с празен мехур и успокоени нерви, Крис се върна обратно, само за да открие, че Барбара я няма. Постоя няколко секунди по средата на чакалнята, несигурна какво да предприеме, дали да седне и да изчака Барбара да излезе от операцията или да си иде вкъщи, както бе предложила приятелката ѝ. Но нямаше никакви пари, само десет долара, които да даде на госпожа Макгинти, задето бе гледала Уайът. Следователно, нямаше друг избор, освен да чака да се появи Рон. Така ставаше. Монтана бе на училище. За Уайът се грижеха добре. Тук бе спокойно. Тихо. Никой не ѝ казваше какво да прави или как да го прави, никой не ѝ повтаряше, че е мързелива, глупава или егоистка.