В този момент тя усети някаква ръка на гърба си, познати пръсти притиснаха плътта под блузата ѝ. О, боже, помисли си Крис, потисна един писък, раменете ѝ се стегнаха. Беше я открил. Такава глупачка бе да си мисли, че няма да разбере, че няма да знае къде да я търси.
— Вие ли сте Крис Маларек? — попита я един женски глас.
Обърна се толкова бързо, че почти събори жената зад себе си — на средна възраст, в бяла сестринска престилка. Крис буйно закима.
— Госпожа Ейзингер бе отведена в операционната — обясни сестрата. — Тя ме помоли да ви предам това и да ви кажа, че по-късно ще ви се обади. — Сестрата пусна в ръката ѝ пет нови двайсетдоларови банкноти.
— Благодаря — прошепна Крис. — Много ви благодаря. — В следващата минута тя хлипаше неудържимо на рамото на жената.
Трябваше да го напусне.
Бременна или не, не можеше повече да живее по този начин, вечно да се оглежда, да се страхува и от сянката си.
— Не мога да живея така — повтаряше си Крис, а ръцете ѝ трепереха, докато се мъчеше да отключи входната врата. — Не мога да живея повече така. Да се страхувам да изляза от къщи. Да нямам свои пари. Да лъжа приятелките си. Да рухвам пред напълно непознати хора. Не мога.
Тя погледна надолу по улицата, към таксито, което изчезна зад ъгъла. Обичам тази улица, помисли си и отвори вратата. Особено по това време, в началото на април, когато хладният влажен въздух бе изпълнен с обещания. Как би могла да я напусне? Как би могла да напусне приятелките си, чудесните жени от Гранд авеню, които обичаше с цялото си сърце? Най-добрите ѝ приятелки на света. Крис се усмихна, като си представи всяко красиво лице. И все пак, нейните приятелки щяха да разберат защо се налага да ги напусне. Те знаеха от месеци, че нещо не е наред. Само големият срам ѝ бе попречил да им каже истината.
Щеше да си стегне един малък куфар, да вземе Уайът от дома на госпожа Макгинти и Монтана от училище, да прекара нощта на хотел и после да реши какво ще прави по-нататък. Все още имаше кредитна карта, нали? А може би не. Не. Тони ѝ беше взел кредитните карти с думите, че и без друго са затънали в достатъчно дългове, а тя бе толкова безотговорна по отношение на парите. Той беше прав. Парите винаги се изплъзваха между пръстите ѝ с тревожна лекота. Ето защо той намери за необходимо да ѝ вземе кредитните карти, да спре седмичните ѝ пари, да ѝ дава само по няколко долара на ден и да я кара да се отчита за всеки цент.
Не беше толкова ужасно. Така нямаше да се налага да се притеснява, че харчи прекалено много или да планира отнапред. Умът ѝ все препускаше от едно нещо на друго, поради което бяха решили, че всъщност не бива да шофира, понеже толкова лесно се разсейваше, а те и двамата знаеха, че никога не би си простила, ако направи катастрофа, особено ако бъдеха засегнати и децата. Освен това, защо изобщо ѝ бе нужна кола, особено сега, когато Тони по цял ден си беше вкъщи и можеше да я закара навсякъде където поискаше да отиде? Не, втората кола бе ненужна екстравагантност, нещо което не можеха повече да си позволят. Ако се наложеше, ако той не бе на разположение, тя винаги можеше да скочи в някое такси.
— Скачам в такси — повтори си Крис, пристъпвайки във фоайето. — Скачам в такси. Скачам в такси.
Просто скача в такси и заминава. Къде, помисли си тя и пусна палтото и чантичката си на пода, после ги прескочи, сякаш бяха локва на пътя. Беше бременна в осмия месец, за бога. Къде щеше да отиде? У дома при майка си? Майтап. Майка ѝ беше в Калифорния с бъдещия си съпруг номер три. Баща ѝ беше във Флорида със съпруга номер четири. И беше ли някой от тях по-щастлив, отколкото когато бяха заедно? Съмняваше се. Не, те бяха разрушили семейството, откъснали децата, бяха заминали неизвестно къде неизвестно с кого, преобърнаха наопаки живота на всички и за какво? Само за да бъдат точно толкова нещастни някъде другаде. Крис сериозно ли мислеше да причини същото на собствените си деца? На Тони? На себе си?
Би ли могла наистина да напусне съпруга си поради един каприз, да разбие семейството си, само защото се чувстваше малко потисната? И това бе всичко. Бе малко своенравна, така ставаше винаги, когато беше бременна. Това бе всичко. Хормоните ѝ я правеха толкова чувствителна към всяко дребно нещо, караха я да отговаря на Тони, да го разпитва за всяка измърморена дума, да се дразни от факта, че се грижи за нея, че е толкова внимателен. Нима не бранеше най-добре интересите ѝ? Не се ли опитваше винаги да ѝ помага, да я защитава, дори когато това означаваше да я пази от самата нея, ако се налагаше? „Ти си най-лошият си враг“ — казваше ѝ и беше прав.