Може би трябваше да се консултира с терапевт, реши тя, докато напредваше бавно нагоре по стълбите към спалнята и чувстваше как краката ѝ потъват в износения килим, сякаш стъпваше в плаващи пясъци; треперещата ѝ ръка тежеше на дървения парапет. Трябва да се почисти от прах, разсеяно помисли тя, избутваше единия си крак след другия, мускулите от вътрешната страна на бедрата ѝ се извиваха и схващаха от усилието. Нямам нужда от терапевт, реши Крис. Имам нужда от чистачка.
Или адвокат, каза си, когато стигна горе и звучно въздъхна.
— Адвокат — повтори на глас, превъртайки думата около езика си, влезе с клатушкане в спалнята и се просна странично на леглото. Чувстваше се толкова тежка, непохватна, на сухо като кит, изхвърлен на брега. Бебето в нея отбеляза неудоволствието си от мислите ѝ с остър ритник.
— Всичко е наред, бебче — опита се да го увери тя. — Наред.
Но Крис знаеше, че не е наред. Улови отражението си в прозореца на спалнята и едва разпозна изгубената душа, която я гледаше от там. Взря се в образа си, но колкото по-дълго гледаше, толкова по-бързо избледняваше, докато най-сетне, след едно бързо извръщане на главата, напълно изчезна във внезапен сноп слънчеви лъчи. Какво бе станало с нея, зачуди се Крис. Къде бе изчезнала?
В следващата секунда ръката ѝ бе на телефона и тя натискаше цифрите една след друга, като отказваше да мисли нито какво прави, нито да се усъмни в него, нито да го спре.
— Вики Латимър, моля — произнесе тя в телефона, изненадана от силата, която прозвуча в гласа ѝ.
— Съжалявам. Госпожа Латимър е на съвещание.
— Тук е Крис Маларек, нейна приятелка. Много е важно да говоря с нея, колкото се може по-скоро. — Така ли, зачуди се Крис. Какво точно се канеше да каже на Вики? Дали щеше да ѝ поиска съвет? Или заем? Или името на някой добър адвокат по бракоразводни дела? — Просто искам да зная какви възможности имам — каза тя, без да съзнава, че говори на глас.
— Ще уведомя госпожа Латимър, че сте се обаждали — отговори секретарката на Вики.
Крис седя със слушалка притисната до ухото си дълго след като секретарката бе затворила. Звукът от телефона отекваше в мозъка ѝ, подобно на този, който издава сърдечният монитор, след като пациентът умре. Не бе сигурна колко време бе седяла така, с хлътнали рамене, подути гърди, отпуснати на корема ѝ, с телефона, наврян в ухото ѝ, с очи, сляпо вперени в прозореца, бебето в нея неочаквано тихо. Не беше сигурна и в кой точно момент осъзна, че не е сама. Може би за миг улови отражението на Тони в стъклото на прозореца или дочу дишането му някъде зад гърба си. Може би имаше някакво движение, раздвижване на въздуха, което наруши обичайния приток на кислород в стаята. Може би го бе подушила, подобно на обречена газела, която улавя дъха на гладния тигър в мига, преди да я нападне. А може и през цялото време да е знаела, че той е там, даде си сметка Крис, една тъпа увереност, заседнала под лъжичката ѝ, така че бебето в нея се измести, за да направи място на натрапника.
— Затвори телефона, Крис — чу Тони да казва с глас като назъбено острие.
— Тони… — Думата замръзна на езика ѝ.
— Затвори телефона и се обърни.
Крис усети как телефонът пада от рамото ѝ и се удря в пода. Той увисна на жицата си като човек на бесилка. Тя не направи никакво движение да го вдигне и да го постави на мястото му. Вместо това го гледаше как се люлее напред-назад над стоманеносиния едротъкан килим, като махалото на стар стенен часовник, отброявайки миговете на нейното тъжно, глупаво съществуване.
— Обърни се — каза отново Тони.
Крис пое дълбоко дъх, закри за всеки случай корема си с една ръка, после бавно и неохотно направи каквото ѝ бе заповядано.
— Изглежда, че в крайна сметка се отказах да заминавам. — Тони се усмихна. — Какво има, Крис? Не се ли радваш да видиш мъжа си?
Крис видя как усмивката на Тони се изкривява в гримаса, а дясната му ръка се стрелва във въздуха с хипнотична скорост. И тогава внезапно светът експлодира в светкавица от ослепяваща светлина и тя вече не виждаше нищо.
7.
— Кога каза, че се е обадила?
— Преди не повече от две минути. Точно преди да влезеш.