— И каза, че е важно?
— Каза, че иска да говори с теб веднага.
Вики събра извитите линии на веждите си към носа, чудейки се дали нещо не се е объркало по време на операцията на Барбара.
— От болницата ли се обади?
— Не каза.
— Какво точно каза?
— Само, че е твоя приятелка и че е важно да говори с теб, колкото се може по-скоро.
— Не намекна ли по някакъв начин за какво става дума?
— Спомена нещо за изясняване на възможностите си — отговори секретарката.
Какви възможности, зачуди се Вики. Тя се пресегна през отрупаното си бюро за телефона, набра номера на Крис и нетърпеливо се заслуша в последвалия сигнал „заето“. За какви възможности би могла да говори Крис? Тя тутакси набра номера отново, но получи същия обезпокоителен сигнал и затръшна слушалката. Вики приемаше сигнала „заето“ лично. Обиждаше се от него по начин, който съзнаваше, че е ирационален, нямаше нищо общо нито с логиката, нито със здравия разум. И все пак, не можеше да не почувства как някаква тенденциозна злоба е насочена към нея от човека, който задържаше другия край на линията. Заетите сигнали я бавеха, пречкаха ѝ се, обявяваха, че тя е просто някой в тълпата. Вземи си номер, нареди се на опашка, чакай си реда. Вики въздъхна и се взря в телефона.
— Е, предполагам, че обсъжда възможностите си с някой друг. — Тя потисна раздразнението си като махна с дългите си пръсти, големият диамант проблесна във въздуха, докато заобикаляше бюрото и се отпускаше в черния кожен фотьойл с висока облегалка. — Някакви други обаждания?
— Съпругът ти — да напомни, че вечерята е в седем часа, направо в ресторанта на хотел „Синсинати“ и че трябва да се подготвиш да слушаш поне един час речи.
Вики изпъшка. Още една отегчителна вечер в чест на съпруга ѝ. Не че не заслужаваше неизброимите хвалебствия, които постоянно го съпътстваха, просто бе започнало ужасно да ѝ омръзва да е единственият човек в залата, който не събира социални осигуровки.
— Дъщеря ти също звънна два пъти. Явно, не се чувства много добре и от училище са я пратили вкъщи. — Секретарката на Вики кимна към огромната купчина бележки до телефона. — И тези, разбира се. На всички казах, че имаш срещи през целия ден и няма голяма вероятност да им се обадиш до утре.
— Благодаря.
Младата жена се обърна да си ходи.
— О, и някакъв мъж се обажда поне три пъти. Не пожела да си остави името, но не звучеше да е доволен.
Вики се намръщи. Имаше доста ясна представа кой може да е бил недоволният.
— Ако се обади пак, кажи му, че съм извън офиса за по-голямата част от седмицата. И, Мишел…
Мишел погледна с очакване към Вики, воднистосините ѝ очи се губеха под отпуснатия бретон на тънката ѝ кафява коса.
(„Дай ми само пет минути с това нещастно момиче“ — заяви веднъж Барбара.)
— Продължавай да набираш този номер. — Вики надраска номера на Крис на едно листче и го подаде на секретарката си. — Кажи ми веднага, щом се освободи. О, и ми намери номера на „Университетската болница“ в Клифтън.
— Добре.
Вики проследи с поглед как секретарката се измъква от стаята. („Стъпвай гордо“ — чуваше Барбара да подвиква след нея. — „Главата високо изправена, раменете изпънати, коремът прибран.“) Отново се запита дали обаждането на Крис има нещо общо с операцията на Барбара. Наистина, лапароскопията бе сравнително проста процедура, но пълната упойка все пак носеше доста рискове и съдилищата бяха пълни с искове за лекарска небрежност, няколко от които бе завела самата тя. Но Крис не бе споменала нищо за Барбара, само нещо за разглеждане на собствените си възможности, каквото и да значеше това.
— Добре, какво да захвана най-напред? — промърмори Вики, очите ѝ нервно обходиха бюрото, кораловочервените ѝ устни помръдваха, докато преглеждаше купчината розови бележки. — Би трябвало да се обадиш на дъщеря си — произнесе на глас, но реши първо да се обади на мъжа си и по частната си линия набра личния му номер. — Пак си говориш сама — каза и примирено се засмя. Вики редовно си говореше сама. Помагаше ѝ да се съсредоточи, придаваше тежест на мислите ѝ, значимост на понякога незначителните размисли. Освен това, винаги бе харесвала звука на собствения си глас.
— Здра-асти, скъпа — каза мъжът ѝ няколко секунди по-късно. Джереми Латимър бе роден и израсъл в Охайо, но бе прекарал почти едно десетилетие в Атланта, преди да се засели в Синсинати, и все още от време на време южняшкият акцент се чувстваше в определени думи и фрази. Той, разбира се, умееше да включва и изключва този мек провлачен говор когато си пожелаеше, призна Вики, точно както постъпваше с оня псевдоюжняшки чар, с който бе станал толкова популярен.