— Здра-асти и на теб. Ка-ак сме? — Вики без усилие се хлъзна в същата безгрижна територия, митична земя, в която досадните глаголи и съществителни изчезваха от самосебе си, някои гласни се разтягаха, а други напълно липсваха.
— Мотам се — отговори той.
Вики си го представи как прокарва мързеливо ръка през доста гъстата си сива коса. Слава богу, че не бе оплешивял, подобно на толкова други мъже в петдесетте. Нито пък бе позволил на корема си да затлъстее с неизбежното напредване на възрастта. Не, Джереми Латимър бе благословен с гъста коса и работеше здраво, за да поддържа естествено слабата си физика, хранеше се разумно и редовно спортуваше. Вики обичаше да си приписва заслугата за това. Може би фактът, че съпругата му е четвърт век по-млада от него, мотивираше съпруга ѝ да поддържа здравословна и младежка външност. Или може би богатите наистина бяха различни.
— Роузи се обади — каза Джереми. Имаше предвид детегледачката на двете им малки деца. — Изглежда от училище са изпратили Кирстен вкъщи със слаба треска.
— Да, Кирстен се е обадила тук няколко пъти. Горкичката. Ще ѝ се обадя да видя как е.
— Мислиш ли, че ще трябва да останеш у дома с нея довечера?
— Сигурна съм, че не е нещо, с което Роузи да не може да се справи. Не се тревожи — увери го Вики. — Ще се явя на тази вечеря довечера шармантно наконтена.
— Скъ-ъпа — каза през смях Джереми, преди да затвори, — обичам, когато си така наконтена.
Вики се обади вкъщи и с облекчение узна, че дъщеря ѝ спи спокойно. Така не ѝ се налагаше да губи ценно време в опит да води интелигентен разговор със седемгодишно момиче. Тя погледна към снимката на двете си деца в сребърна рамка, луничавата ръка на Кирстен, покровителствено обгърнала рамото на по-малкия ѝ брат, двете деца се усмихват в обектива, макар че усмивката на Джош бе затворена и плаха, докато устата на Кирстен се простираше от ухо до ухо, разтворена в огромно „А-а-а“, което заплашваше да погълне фотографа цял. Предните ѝ два зъба липсваха. „Е, и? Какво от това?“ — в детските очи грееше закачливо предизвикателство.
Какво направи с тези зъби, разсеяно си помисли Вики, припомняйки си, че Барбара ѝ бе дала една малка сребърна кутийка, в която да ги запази. Винаги бе имала намерение да води дневник за развитието на децата, но така и никога не се захвана. Сега пък беше твърде късно. Бебешките зъби си бяха отишли, златисточервеникавите кичурчета също, а първите думи бяха отдавна забравени. Не че не беше добра майка, увери сама себе си тя. Просто щеше да е по-добра, когато децата ѝ пораснеха и станеха по-интересни. Вики звънна на секретарката си.
— Какво стана с номера, който ти дадох?
— Все още е зает. Но открих номера на „Университетската болница“, за който ме помоли.
— Благодаря. — Вики си го записа набързо. — Продължавай да издирваш госпожа Маларек.
Вики проведе бърз разговор с болницата и узна, че Барбара е изведена от операционната, намира се в реанимацията и е готова да бъде изписана веднага щом пристигне съпругът ѝ, който явно закъсняваше.
— Тя е добре — обяви Вики на празния офис, след което затвори телефона, вдигна го отново, набра номера на Крис, но получи същия обезпокоителен сигнал. С кого, по дяволите, говореше Крис толкова дълго? Тя никога не говореше с никого повече от няколко минути. Тони май вечно висеше над главата ѝ, прекъсваше я, викаше я някъде. Никога нямаше време за нормален разговор. Нямаше време за приятелките си. Вече нямаше време за нищо. Но пък, за какво ти е време, като нямаш живот? А Крис си нямаше свой живот, за бога. Да не би да ѝ бе звънила за това? Дали не искаше да говорят за този тип възможности? Възможности да си върне живота обратно?
Телефонът иззвъня. Вики го вдигна, преди секретарката си.
— Крис? — попита тя, сдържайки дъха си.
— Госпожа Латимър? — един мъжки глас попита на свой ред.
Вики моментално се пренастрои.
— Кой е?
— Бил Пикъринг.
Тя предпазливо погледна към затворената врата на офиса си и снижи гласа си до шепот.
— Открихте ли нещо?
— Може да изскочи нещо в Менорка.
— Менорка?
— Това е малък остров, близо до испанския бряг.
— Зная къде е Менорка, господин Пикъринг — нетърпеливо го прекъсна Вики. — Това, което се опитвам да открия, е майка ми. Тя там ли е? — Отново погледна към вратата. Възможно ли бе някой да подслушва?
— Жена, съответстваща на всичките ѝ особени белези, живее там през последните шест месеца под името Естела Грийнауей.