— Сама?
— Не. Живее с мъж, на име Едуардо Валаскес, местен художник.
— Говорихте ли с нея?
— Не още. Ние…
Внезапна суматоха зад вратата на офиса ѝ изправи Вики на крака. В следващия момент вратата с трясък се отвори и някакъв висок, мускулест мъж с див яростен поглед се насочи право към бюрото ѝ. Дясната му ръка бе протегната и размахваше намачкан къс хартия, сякаш бе пистолет.
— Какво е това шибано нещо? — изкрещя той.
— Ще трябва да ви се обадя по-късно — обърна се тя към Бил Пикъринг, спокойно постави телефона на поставката му и втъкна късата си червена коса зад ушите.
— Съжалявам, Вики — видимо разстроената секретарка се обади от прага. — Не можах да го спра. Да повикам ли охраната?
Вики се втренчи във внушителния красив мъж, тресящ се от ярост пред нея, размахващ юмрук във въздуха. Квадратната му челюст и яките му рамене напомняха за някогашния футболен герой от колежа.
— Не мисля, че ще се наложи. Как мислиш ти, Пол? — попита го тя.
— Какво става тук, Вики? — поиска да знае мъжът.
— Защо не седнеш? — Вики посочи стола пред бюрото си, облегна се назад в своя, забеляза, че късата ѝ черна вълнена пола се вдигна на бедрото ѝ, но съзнателно реши да не я дръпва надолу. — Мишел, може би ще си така добра да ни донесеш кафе?
— Не искам проклетото кафе. — Мъжът затръшна писмото в ръката си на бюрото на Вики, при което пръсна другите хартии, няколко от тях леко полетяха към пода. — Искам да зная какво, по дяволите, си мислиш, че правиш.
— Седни, Пол — заповяда Вики, секретарката ѝ още се колебаеше на вратата. — Всичко е наред — каза тя на младата жена, която изглеждаше, сякаш търси къде да се скрие. — Господин Муър няма да крещи повече. Нали, Пол?
Пол Муър не отговори нищо. Вместо това ритна стола пред бюрото на Вики, завъртя го, после шумно се пльосна на него, така, че кожената възглавничка издаде звучна въздишка. В този момент той изглеждаше точно като момчето, зад което Вики бе седяла от втори до шести клас в „Западното основно училище“, същата непокорна руса коса, надвиснала над неуморни зелени очи, същата отблъскваща гримаса, изкривяваща иначе приятната линия на пълните му устни.
— Две кафета — каза Вики на секретарката си. — Едното черно. Едното с двойна сметана, без захар. Мисля, че господин Муър го пие така. Права ли съм?
— Грешиш ли някога изобщо? — попита в отговор Пол Муър.
Вики се засмя и почака секретарката ѝ да излезе, преди да продължи.
— Предполагам, че ти си мистериозният мъж, който ме е търсил — констатира тя, без да показва каквато и да било изненада от посещението му. Очакваше го от няколко дни.
— Ще благоволиш ли да ми кажеш какво, по дяволите, става? — отново поиска да узнае Пол Муър, явно толкова объркан от собственото си поведение, колкото и от причината за посещението си.
— Явно, сестра ти вече те е информирала.
— Явно, сестра ми ме е информирала — имитира я Пол Муър и смачка написаното на ръка писмо на топка и я метна през стаята. Тя се удари в прозореца и безшумно падна на земята. — Явно, сестра ми ме е информирала; явно, сестра ми ме е информирала — повтаряше той като развалена плоча, от което фразата звучеше все по-зловещо. — Как си могла да направиш това?
— Сестра ти ме нае да я представлявам.
— Завела си дело срещу майка ми, за бога! — Той стовари юмрук по бюрото на Вики.
— Пол, това поведение няма да доведе до нищо добро и за двама ни. Според всички закони, ти дори не бива да си тук. Сигурна съм, че адвокатът ти ще те посъветва…
— Начукай му го на адвоката ми!
Вики сподави една неуместна усмивка. Вече съм го направила, помисли си тя, представяйки си високият, слаб, с пясъчноруса коса адвокат, представящ семейството на Пол Муър. Една едноседмична авантюра преди няколко години, приятен начин да убие времето, докато съпругът ѝ бе в Калифорния по работа. Тя прехапа долната си устна и изтика слабичкия адвокат в дъното на ума си.
— Не бива да приемаш това лично, Пол.
— Да не го приемам лично ли? — Пол Муър не можеше да повярва на ушите си. — А как другояче би трябвало да го приемам? Та ти разкъсваш семейството ми на парчета, за бога!
— Нямам намерение да навреждам на семейството ти.
— А каква друга цел смяташ, че ще постигне този съдебен процес?
— Сестра ти ме нае да я представлявам в оспорването на завещанието на баща ти. Тя чувства, че е била преднамерено и несправедливо пренебрегната…
— Знам аз какво чувства тя! — Пол Муър пак скочи на крака, махайки ядосано с ръце във въздуха. — Цял свят знае как се чувства тя! И защо? Защото тя всичко казва на всички! Защото сестра ми е луда! Защото винаги е била точно такава! И ти го знаеш. Господи, Вики, ти я познаваш от четиригодишна възраст.