— Да. — Вики се боеше да каже нещо повече.
— Кога?
— Скоро, след като се беше случило. Тя имаше нужда да поговори с някого; случи се така, че аз бях там. Тя ме закле да пазя тайна. Каза, че не иска да създава проблеми на семейството. Най-вече не искаше да нарани майка ти.
Пол Муър поклати глава.
— Не ти вярвам — заяви той, но внезапно избликналите му сълзи подсказваха друго.
— Уредете това извън съда, Пол.
— Наистина ли би използвала това? Нещо, което жена ми ти е казала под секрет преди почти осем години? Нещо, което никой друг адвокат не би знаел? Това не може да е морално.
— Напълно морално е. Как си добивам информацията, няма отношение. — Отново този израз.
— Нито пък дали баща ми е виновен или невинен. Той имаше всичкото право да отреже сестра ми от завещанието си.
— Някой съдия би могъл и да не се съгласи — откровено му каза Вики. — Опитът е рискован, разбира се. Решението на съда може да тръгне в противоположни посоки. Но наистина ли искаш всичко това да излезе наяве? Да се чуе на открито съдебно заседание? Уреди го, Пол. Уреди го, преди да е отишло твърде далеч и преди някой друг да е пострадал.
Главата на Пол Муър падна върху огромните му гърди, сякаш бе прострелян. Постоя така няколко минути и Вики следеше по неравномерното повдигане и смъкване на раменете му дали диша. После, без да каже и дума, нито дори да погледне към нея, той се завъртя и напусна стаята.
— Добре ли си? — плахо попита от вратата Мишел, след като той излезе.
— Намери ми по телефона Ейдриън Селърс — заповяда в отговор Вики. — О, и постигна ли някакъв успех с номера на Крис?
— Все още е зает.
Вики поклати глава след излизането на Мишел. С кого, по дяволите, би могла да говори толкова време Крис?
— Ейдриън Селърс на първа линия — минута по-късно я уведоми секретарката ѝ.
— Ейдриън — каза Вики и внезапен прилив на адреналин изпъна назад раменете ѝ, повдигна главата ѝ високо. — Мисля, че имам добри новини за теб. По всичко личи, че ще постигнем споразумение. — После си пое дълбоко дъх, затвори очи и се разсмя на глас.
8.
Някой се смееше.
Или може би крещеше. Крещеше нейното име. Крис се опита да си обърне главата, но остра болка в основата на врата я предупреди да не се движи повече. Тя отвори уста, опита се да говори, но единственият звук, който чу, бе нисък, накъсан стон. Някой е в ужасна беда, помисли си тя, чудейки се защо не може да разбере кой е.
— Крис! — чу от разстояние, някой я дърпаше за ръцете, сякаш бе парцалена кукла. — Крис, отвори очи. Зная, че ме чуваш. Моля те, скъпа. Толкова съжалявам. Знаеш, че не исках да го направя. Моля те, Крис, отвори очи. Престани да си играеш.
Да си играя, повтори си тя. Чужди ръце я дърпаха насам-натам, наместваха ѝ раменете, нежно я пляскаха по бузите. Какво правеше тя? Каква игра си играеше? Защо я болеше главата? Защо не виждаше нищо?
— Моля те, Криси, отвори очи — приканваше я гласът.
Гласът ставаше все по-отчаян и Крис се мъчеше да се отзове. Но очите ѝ отказваха да се подчинят. Виждаше само тъмнина. Сигурно е брат ѝ. Отново я бе заключил в онзи стар сандък и дори и сега продължаваше да седи победоносно на капака му, отказвайки да я пусне. Пусни ме да изляза! — викаше тя, но между смачканите ѝ устни не излизаше никакъв звук.
Какво се е случило тук, чудеше се Крис, вдигна ръка към устата си и усети нещо лепкаво по пръстите си.
Джери, веднага ме пусни да изляза от тук! — викаше тя, удряйки във въздуха. Когато изляза от тук, ще има да съжаляваш. Много ще съжаляваш.
— Съжалявам, Крис — казваше някой. — Толкова съжалявам.
Какво ставаше? Защо не можеше да си отвори очите? Защо я боляха раменете и челюстта ѝ трепереше? Да не би да е пострадала при някаква катастрофа? Да не е паднала? Да си е ударила главата? Да я е блъснала кола? Мисли, заповяда си тя, опитвайки се да събере мислите, които с бясна скорост се мятаха в ума ѝ. Опитай се да подредиш нещата. Опитай се да ги подредиш, повтаряше си, а главата ѝ се накланяше на една страна, очите ѝ примигваха, но нищо не виждаха и отново се затваряха.
— Не ми припадай пак, Крис — умоляваше гласът; всяка дума бе изпълнена с паника.
Крис усети силен ритник в корема, после друг. Отвътре, осъзна тя с нарастващ ужас. Някак си някой бе проникнал в тялото ѝ и я удряше отвътре. Опита се да се изправи на крака, да избяга, да се махне, но глезените ѝ се огъваха и краката ѝ не се помръдваха. Не можеше да избяга. Не можеше да се махне.
Помощ! — викна към една група жени, които я наблюдаваха от сенките. Моля ви, направете нещо. Измъкнете ме от тук. Кажете ми какво става.