— И излъга.
— Не съм… — Крис млъкна. — Не съм го направила нарочно.
— Ти никога не правиш нищо нарочно — каза Тони и тръсна глава.
— Ти също излъга — чу се Крис да казва, думите се изплъзнаха от устата ѝ, преди да може да ги спре.
— Какво?
— Ти каза, че отиваш извън града по работа. Защо го направи? — Крис осъзна, че наистина е любопитна.
Тони се облегна на рамката на вратата, тялото му запълни пространството между банята и спалнята.
— Имах подозрения. Исках да ги проверя.
— Подозрения за какво?
— А ти как мислиш?
— За мен? Защо? Направила ли съм някога нещо, за да предизвикам твоите подозрения?
— О, не зная. Какво ще кажеш за това, че пренебрегваш децата си, само и само да ходиш и да се шляеш с приятелките си?
— Не си пренебрегвам децата. Монтана е на училище — каза Крис в опит да внесе някакъв смисъл в разговора, — а Уайът оставих на госпожа Макгинти само за няколко часа, за да мога да отида с Барбара в болницата. Това едва ли може да се нарече шляене. Почакай. — Крис млъкна и се опита да си възстанови разговора. — От къде знаеш, че съм била в болницата?
— Какво?
— Ти каза, че съм те излъгала за болницата. От къде знаеш, че съм била там?
По лицето на Тони се плъзна усмивка и заседна в очите и устата му. Той не каза нищо.
— Проследил ли си ме? — попита Крис, въпреки че вече знаеше отговора.
— Видях ви двете с оная Барби да се качвате на едно такси и сладко да се усмихвате на шофьора. Чернилка, нали така? Чувал съм, че са доста надарени…
— Тони, за бога! — Крис усещаше яростта на Тони под лъжичката си. Това бе неговият почерк, така започваха всички сцени. Ярост. Насилие. Разкаяние. Мили думи, които се превръщаха в лъжливи обвинения, докато накрая всичко се оказваше по нейна вина. Винаги по нейна вина. Нейна бе вината, че е налетяла на юмрука му, сама си бе виновна, че се е препънала в краката му, по своя вина цялата се оказваше покрита с рани.
— Все същата стара история — говореше Тони. — Приятелките ти са по-важни за теб от семейството ти. Сюзан и Вики значат за теб повече от собствените ти деца. И Барбара. Тя е най-лошата. Викне ли те и скокваш. Какво има между вас двете все пак? Има ли нещо, за което да искаш да ми кажеш?
— Тя беше уплашена, Тони. Уплашена от операцията. Уплашена, че няма да може да има други деца.
— Така че ти ѝ предложи да ѝ дадеш едно от нашите.
Крис ахна и полетя към мивката, когато пълното значение на думите му я удари тъй силно, както по-рано юмрукът му. В края на краищата инстинктите ѝ се бяха оказали верни. Той е бил точно там, в коридора, с тях, току зад тях, за бога, направо под носовете им. Опита се да си представи оживения болничен коридор, видя хора да се отправят насам-натам, пациенти, придвижващи се на инвалидни колички, разговарящи лекари, подтичващи сестри, санитар, прегърбен над купчина картони, един мъж по-надолу, почистващ пода, друг — скрит зад старо списание, посетители, изчезващи навън-навътре от стаите на пациентите. Кой от тях е бил? Колко време я е наблюдавал?
— Точно така, Криси — каза Тони, сякаш бе прочел мислите ѝ. — Аз бях точно там. Чух всяка дума, която каза. Чух те да ѝ предлагаш да ѝ дадеш нашето дете.
— Аз се шегувах — прошепна Крис. Отпуснатите ѝ от двете страни ръце трепереха.
— Да бе, прекарваше си страхотно, нали, скъпа? Хилите се и си правите майтап с Барбито. А какво ще кажеш за онзи хубавичък доктор, с който те видях да се закачаш?
— Какво?
— Не си мислеше, че ще пропусна това, нали? Не, добре ви видях какъв спектакъл спретнахте двамата във фоайето.
Крис се помъчи да се сети за кого говори мъжът ѝ. С какъв доктор се е закачала?
— Не зная…
— Хайде, Крис. Добре изглеждаше момчето. Доста висок, точно каквито ги харесваш.
Образът на младия доктор изскочи пред очите ѝ.
— Тони, той просто ме насочваше към тоалетната.
— Лично те съпроводи до там — поправи я Тони. — Хвана те за ръката.
— Човекът просто се опитваше да бъде мил.
— Малко прекалено фамилиарен, не мислиш ли?
— Абсолютно нищо не се е случило. Ти видя.
— Видях мъж, обхванал с ръка жена ми.
— Той само ме докосна по лакътя. — Крис млъкна. Това бе налудничаво. Тони е бил там. Той знае какво точно се бе случило. Защо се опитваше да се защитава?
— Какво ти каза той, Крис? Какви планове скроихте двамата?
— Не сме кроили никакви планове. Това е смешно.
— Подшушна ли му номера си? Каза ли му, че мъжът ти е извън града?
Крис поклати глава, не каза нищо. Тони не се нуждаеше от отговорите ѝ. Имаше нужда само да я тормози.