— Не мога да го направя — каза.
— Няма да те изоставя, скъпа.
Докато стигнат до колата, Крис вече се прегъваше от сухи контракции. Моля те, просто ме остави да умра, мислеше си тя, докато Тони внимателно я настаняваше на предната седалка.
— Какво ще им кажеш в болницата? — попита я той, когато скочи до нея и подкара колата. — Когато те питат за раните и синините. — Колата се отдалечи от бордюра. — Струва ми се, че можеш да им кажеш, че си се подхлъзнала, докато си къпала Уайът, ударила си си челюстта на ваната, сцепила си си устната, че се чувстваш наистина глупаво, неща от този род. Ти раждаш, няма да се задълбават.
— Тони…
— Какво?
Тя обърна лице към него и го наблюдава как влиза и излиза от фокус.
— Това не бива никога повече да се случва. Трябва да ми обещаеш, че никога повече няма да се случи.
— Няма — съгласи се той и се пресегна да хване ръката ѝ.
— Трябва да ми обещаеш. — Крис се почуди защо настоява толкова. Колко пъти вече Тони бе нарушавал обещанието си? Кое я караше да си мисли, че този път ще е по-различно?
— Обещавам — леко каза той. — Ще видиш, Крис. До тогава, до когато зная, че ме обичаш, всичко ще бъде наред.
До тогава, до когато зная, че ме обичаш. Думите се удариха в мозъка ѝ като серия ковашки удари, по-корави от юмруците на мъжа ѝ. Крис изпищя, престори се, че започва нова контракция. Мили боже, помисли си тя и затвори очи, когато истинската контракция започна. Опита се да се нагоди към новата болка, да свикне с нея, да се изгуби в почти хипнотичната ѝ мощ. Съвсем скоро щеше да бъде майка на три малки деца. Какво изобщо си бе мислила по-рано? Къде точно си мислеше, че ще отиде?
Всичко ще се оправи, опита се да увери сама себе си, докато Тони препускаше по улиците на Мариемонт. Трябваше да бъде. Тя нямаше никакви други възможности.
9.
— Къщата ти е направо великолепна.
— Благодаря. Заповядайте вътре. Забравих, че не сте били тук преди.
Крис пристъпи през мраморния праг на разкошния нов дом на Вики в предградието „Индиън Хил“. Тони я следваше по петите, като сянка.
— Разбира се, никога няма да ти простя, че напусна Гранд авеню.
— Донесохме ви подарък за новодомци — каза Тони. Двегодишният Рауди се разшава в ръцете му, докато поднасяше на Вики кутия скъпи конфитюри. — Май има такава традиция, да се носи нещо сладко в нов дом.
— Благодаря — отвърна Вики, но Крис долавяше какво си мисли в действителност. Мислеше си: „Е, не може да се каже, че е съвсем нов. Тук сме повече от година. Много мило от ваша страна, че най-накрая се наканихте да ни посетите“. Ето, това си мислеше.
— Отрязала си си косата! — възкликна Вики. — Не мога да повярвам.
Крис моментално вдигна ръка към тила си, пръстите ѝ опипаха голия ѝ врат. Сподави импулсивното си желание да избухне в сълзи.
— Не мога да повярвам, че вече си без опашка. Обърни се. Дай да те огледам.
Крис наведе глава и стеснително се завъртя. Отпред на розовата си фланелка забеляза петно, може би от храна, може би от плюнка, но най-вероятно следа от засъхнала кръв. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Не плачи, напомни си тя. Ако се разплачеш, Тони ще те върне вкъщи. Ще каже, че го правиш нарочно, че затова си дошла на това парти, само и само да направиш сцена. Не плачи. Не си позволявай да плачеш.
— Какво има? Не се ли харесваш с къса коса? — попита Вики, сякаш усети сълзите, криещи се зад сините очи на Крис. — Мисля, че е наистина сладко. Може би малко неравна, но това може да се оправи. Кой ти я подстрига?
Крис подръпна неравномерните краища на косата си, приковала поглед в белите мраморни плочки на фоайето.
— Някакво момче в „Теръс Парк“. Минавах покрай салона му и следващото нещо, което си спомням е, че опашката ми я нямаше. — Моля те не ми задавай повече въпроси, помоли се вътрешно Крис. Всичко ще е наред, ако можем просто да поговорим за нещо друго.
— Знаеш колко импулсивна може да бъде Крис — обади се Тони.
— Е, всъщност, не — не се съгласи Вики.
— Отначало не се зарадвах много — продължи Тони. — Но сега взех да свиквам. — И той прокара палава ръка по отрязаните кичури на Крис.
Тя изви врат на една страна, измъкна се от досега на съпруга си и погледна към алеята, където Монтана и Уайът играеха на гоненица под лятното слънце, тичайки между новия червен „Ягуар“ на Вики и класическото сребристо „Порше“ на Джереми. Непосредствено зад двете луксозни коли бяха паркирани други две: тъмнозеленият „Севил“ на Сюзан и Оуен и шоколадовокафявият „Мерцедес“ на Рон и Барбара.