— Деца, елате тук — извика Крис и изпита благодарност, когато те бързо я послушаха, избутаха се един друг от пътя, за да успее всеки да стигне пръв до входната врата. — Без да се бутате — предупреди ги майка им.
В отговор шестгодишният Уайът цапна по-голямата си сестра по рамото.
— И без бой — добави Крис.
— Всичко е наред, Крис, те са просто деца — каза Тони. — Децата се бият. Остави ги на мира.
Реакцията на Монтана бе да смушка брат си по ребрата.
— Престанете — предупреди ги пак Крис, а Монтана изви очи към баща си. — Помниш мамината добра приятелка Вики, нали, Монтана? Уайът, спомняш ли си госпожа Латимър?
— Мисля, че последният път, когато те видях — започна Вики, сочейки Монтана, като в същото време насочваше всички към голямото мраморно фоайе и затваряше вратата, — бе преди около година. Точно преди да се преместим. А виж ти колко си пораснал — обърна се тя към Рауди, който тутакси зарови лице в рамото на баща си. — Всички са в задния двор. Нямат търпение да ви видят. Хайде, ще ви заведа. — И подаде ръка на Монтана.
Монтана погледна към баща си, сякаш искаше позволение. Тони се усмихна. Монтана последва Вики през просторния преден хол, с ръце, здраво хванати зад гърба ѝ.
— Майка ти разказвала ли ти е някога как се запознахме? — бодро попита Вики.
— Казваш го така, като че ли е някаква любовна история — обади се Тони и повдигна Уайът в ръцете си до Рауди. Така влязоха в огромната дневна.
— Ами, в определен смисъл, май е такава. — Вики сграбчи ръката на Крис и я стисна в своята. — Толкова е хубаво да те видя.
— Също и аз теб. Донесохме подарък за рождения ден на Джош. — Крис извади един ярко опакован пакет от голямата си платнена чанта.
— Благодаря. Много мило, наистина. Можете ли да повярвате колко бързо растат? — Вики взе малката кутийка от ръцете на Крис и я постави до конфитюрите на една антична масичка с позлатени ръбове. После поведе Крис и семейството ѝ към задния край на къщата. — Толкова ясно си спомням деня, в който се роди.
Крис не можа да сдържи удивлението си. Вики беше всичко друго, но не и сантиментална. Единствените дати, които обикновено помнеше, бяха датите, на които трябваше да се яви в съда.
— Господи, каква бъркотия беше! — възкликна Вики. — Бе по средата на онова голямо дело и си бях взела всичките неща в болницата. И там едновременно говоря по телефона, и получавам контракции, за бога, няма какво да ви разправям за това, и в следващия момент се опитвам да сключа споразумение, докато в същото време сестрите ми казват, че имам пълно разкритие и трябва да отиваме в родилната зала. „Госпожо Латимър, трябва да оставите телефона“ — разправят ми те. Казвам им, че не съм готова, трябват ми още две минути, а те пищят, че вече виждат главата на бебето. Господи, каква сцена. Най-накрая просто ми взеха телефона от ръцете, но не и преди да постигна устно съгласие от другата страна. Да, господа, ето какъв следобед беше. Никога няма да го забравя.
Крис се засмя. Спомни си, че се бе обадила на Вики в болницата в деня след раждането на Джош, само за да разбере, че госпожа Латимър и синът ѝ вече са изписани. Само три дни след раждането Вики бе обратно в офиса си.
— Много ми харесва това, което си направила с къщата си — възхищаваше се Крис и надзърташе в огромните стаи, край които минаваха. — Всичко е толкова красиво.
— Е, декораторът направи всичко — призна Вики. — Само му казах, че аз обичам антики, а Джереми предпочита модерни неща, така че той съчета старинни мебели и съвременно изкуство, и не зная как, но цялото нещо сработи.
— Изглежда великолепно — каза Тони, имитирайки зад гърба ѝ самоуверената ѝ походка, от което двете деца в ръцете му се разсмяха на глас.
— Нещо смешно ли има? — попита Вики.
Рауди веднага обърна пак лице към рамото на Тони, но Уайът се разсмя дори още по-силно. Пискливият звук разсече въздуха като дразнеща кашлица. Рауди изведнъж закри уши с ръце и започна да пищи.
— Какво има, Рауди? — попита Крис.
— Остави го намира, Крис. Нищо му няма — каза Тони.
— Мога да ви разведа по-късно, ако искате — заяви Вики, видимо забравила вече за малката сценка, разиграна зад гърба ѝ, макар Крис да знаеше, че Вики не забравя нищо и тези тесни кафяви очи също не пропускаха нищо. — Всичко наред ли е? — Вики попита Крис, докато минаваха през кухнята, където уреди от неръждаема стомана красиво се съчетаваха със старинни мебели от орехово дърво.
— Да.
— Изглеждаш малко бледа.
— Просто съм уморена.