— Отслабнала ли си?
— С няколко килограма може би.
— А може би с повече.
— Татко казва, че е невъзпитано да се шепне — каза Уайът.
— Татко ти е абсолютно прав — съгласи се Вики. — Я вижте всички кой е тук — обяви тя на малката група, струпана в каменния вътрешен двор пред обширния ограден басейн. Всички се обърнаха да ги поздравят.
Приятелите ми, с благодарност си помисли Крис. Искаше ѝ се да ги прегърне и никога да не ги пуска. Чудесните ѝ, скъпи приятели: Сюзан и Оуен, почернели и усмихнати, прегърнати през кръста; Барбара и Рон, високи и очарователни, червилото на Барбара в същия цвят като ризата за голф на Рон; Джереми Латимър, небрежно-елегантен и много горд, възхитен от своята жена фурия.
— Здравейте, непознати. — Сюзан протегна ръце към Крис. — Не мога да повярвам, че живеем на една и съща улица, а трябваше да изминем целия път до тук, за да ви видим.
— Отдавна не сме се срещали — добави и Оуен, здрависвайки се с Тони.
— Всичко наред ли е? — попита Сюзан.
— Тя си е отрязала косата! — провикна се Барбара, взе да обикаля около Крис на осемсантиметровите си токчета и да стиска приятелката си в мечешка прегръдка. — Кога свърши тази работа?
Крис трепна, когато ръцете на Барбара я натиснаха по една нова синина ниско на гърба.
— Виждам, че е ред на поздравленията. — Тони се обърна към Крис. — Защо не си ми казала, че Барбара чака дете?
Всички едновременно си поеха дъх.
— Какво? — произнесе Барбара.
— За какво говориш? — попита мъжът ѝ.
— Не съм бременна.
— О. Съжалявам — бързо каза Тони. — Просто си помислих… — И той направи леки кръгови движения по посока на корема на Барбара.
— Това е от блузата. — Големите кафяви очи на Барбара заблестяха от натрупаните сълзи. Тя придръпна блузата си на бели и лилави райета. — Може би трябваше да я запаша в панталона. — Тя махна някаква несъществуваща прашинка от белия си панталон и заби поглед в големите сиви камъни на земята.
— Наистина съжалявам — повтори Тони, но Крис забеляза искрите в очите му и не бе толкова сигурна.
— Как вървят нещата? — попита Рон.
— Никога не са били по-добре — отвърна Тони.
— Предполагам, че този малък приятел е Рори.
— Рауди — поправи го Тони.
— Рауди. Да, точно така. Монтана, Уайът и Рауди. Такива интересни имена.
— Тони ги измисли. От нас двамата той е този с въображението — каза Крис, насила усмихната. — Аз бих ги нарекла Ан, Уилям и Робърт.
— Чуваш ли това, Монтана? — попита Тони. — Майка ти би предпочела да носиш досадното име Ан. — Изпитото лице на детето бе копие на лицето на баща му.
— Е, искрено се надявам децата ви да са си взели банските — каза Джереми Латимър и погледна към просторния, с неопределена форма басейн, заемащ само малка част от обширния заден двор. Останалите деца — Кирстен, Джош, Ариел, Уитни и Трейси — си прекарваха страхотно, пръскаха се и скачаха от трамплина, под зоркото око на прислужницата и детегледачката на семейство Латимър.
— О, не, забравих ги — в думите на Крис прозвуча паника.
— Какво! — възнегодува Монтана.
— Тъпачка такава! — И Уайът блъсна майка си.
— Престанете — скара им се Крис и извърна очи към Тони за помощ.
Уайът излая със силен и пронизителен глас:
— Тъпа мама — и повтори, — тъпа мама.
— Добре, Уайът, достатъчно — заповяда Тони. Уайът тутакси млъкна.
— Мисля, че имаме някакви бански, които ще им станат — бързо съобрази Джереми Латимър. — Мая — той повика една от прислужничките, които кръжаха около дългата маса със закуски, сложена в единия край на двора. — Би ли завела децата вътре и да им намериш някакви бански костюми?
Младата жена отметна дългата си руса коса зад раменете в бяла униформа и се приближи към трите деца. Крис забеляза потайната усмивка, която си размениха момичето и съпруга на Барбара. После тя хвана Рауди за ръка и поведе децата към къщата.
— Тъпа мама — весело си бъбреше Уайът. — Тъпа мама.
Крис стоеше насред каменния двор с изкуствена усмивка, залепена за устата ѝ, сякаш устните ѝ бяха от восък. Изцяло ти си си виновна, по дяволите, казваше си тя. Вики ти каза да им вземеш банските. Ако не беше толкова глупава, това нямаше да се случи. Уайът е прав. Ти си тъпачка. Тъпа мама. Тъпа мама. Не плачи, тъпа мамо. Да не си посмяла да плачеш.
— Е, харесва ли ви животът в предградието? — попита с глас, който едва разпозна.
— Безкрайно — бързо отговори Джереми Латимър.
— И сме само на двайсет и пет минути от офиса ми — добави Вики.
— Колко декара са тук? — Тони взе висока бутилка с бира от близкия хладилник и погълна почти половината на една дълга глътка.