— Пет и нещо — отговори Джереми. — Не ме питай за застроената площ. Така и не запомних.
— Къщата е малко по-малко от деветстотин квадратни метра — обясни Вики вместо съпруга си. — Четиринайсет стаи, шест спални, пет и половина бани, крило на стопаните на първия етаж. Хайде, Крис, ще те разведа. — Тя грабна ръката на Крис и я задърпа към изхода на двора.
— И аз идвам — обади се Барбара.
— Чакайте ме — додаде Крис.
Тони изпразни остатъка от бирата си.
— Мисля, че и аз ще дойда.
— Съжалявам — бързо каза Вики. — Обиколката е само за момичета. Джереми ще те разведе по-късно.
— Отпусни се — обърна се Оуен към Тони, подаде му втора бира и го поведе към една редица дървени шезлонги. — Разкажи ни с какво се занимаваш напоследък. Разбрах, че мислиш да напуснеш рекламния бизнес.
Крис усещаше как погледът на Тони пробива голяма дупка в гърба на розовата ѝ фланелка, докато се оставяше на Вики и другите да я замъкнат в къщата.
— Кухнята — обясняваше Вики и небрежно сочеше с ръце към всяко следващо помещение. — Трапезарията. Всекидневната. Ловджийският салон, каквото и да означава това. — Тя дръпна Крис в така нареченото крило на стопаните и внимателно затвори двете чудесно инкрустирали врати зад тях. — И така, какво става? — попита тя, а Сюзан и Барбара се събраха наоколо, сякаш да предпазят Крис.
Крис нервно погледна към надиплените муселинени завеси, висящи от корниза на двойното старинно легло пред дългата стена с френски прозорци, които гледаха към задния двор. Дори от това разстояние можеше да види как Тони крачи нервно напред-назад пред шезлонгите, отказвайки да седне, въпреки неколкократните покани на Оуен.
— Какво имаш пред вид? Нищо не става.
— Ти си едно кълбо нерви — каза Сюзан — Погледни се. Цялата трепериш.
— Просто съм уморена. Знаете как е — три деца, само две ръце.
— Не изглеждаш добре — обади се Барбара.
— Отслабнала е — каза на останалите Вики.
— Заради косата ми е — настоя Крис, очите ѝ все бягаха от жените към прозореца. — Изобщо не трябваше да я подстригвам.
— Е, трябва да призная, че не е най-доброто изпълнение. — Барбара разгледа неравните краища на косата ѝ. — При кого отиде, все пак?
Крис затаи дъх и не каза нищо.
— Крис?
В очите ѝ избиха сълзи. Тя незабавно ги сведе към дебелия ментовозелен килим, отказваше да вдигне поглед.
— Крис, говори с нас — помоли я Сюзан. — Не можеш да продължаваш да твърдиш, че няма нищо. Позволи ни да ти помогнем.
Крис не каза нищо. Никой не може да ми помогне, помисли си тя.
— Наистина, трябва да се връщам.
— Говори с нас, Крис — повтори Сюзан.
— Не мога.
— Чуй ме — настоя Сюзан. — За всички нас от дълго време е очевидно, че ти и Тони имате сериозни проблеми. Може би, ако успееш да го убедиш да се срещне с брачен консултант…
Крис усети, че ръцете ѝ започват да треперят, коленете ѝ да се подгъват, а главата ѝ да се клати неудържимо нагоре-надолу, докато накрая цялото ѝ тяло се затресе толкова силно, че едва се задържа на крака. Нейният позор се канеше да излезе на показ, да изригне от дълбините ѝ, като лава от вулкан. И нищо не можеше да направи, за да го спре.
— О, боже.
— Крис, какво има?
— Вие не разбирате.
— Какво не разбираме? Кажи ни, Крис. Какво е това, което не разбираме?
— Той го направи. — Мили боже, каза го.
— Какво? Кой какво е направил?
— Тони. — Тайната ѝ бе изскочила. Тайната ѝ си имаше име.
— Какво е направил Тони? — властно попита Вики.
— Косата ми. — Дълбок стон се изтръгна от гърлото на Крис. Можеше ли да им каже? Можеше ли да им довери всичко?
За миг настъпи пълна тишина.
После:
— Тони ти отряза косата? — невярващо се обади Барбара.
— Как така ти е отрязал косата? — с нисък глас попита Сюзан. И отново, дори още по-ниско: — Как така ти е отрязал косата?
— Миналата събота заведохме децата в търговския център в Кенууд. Минахме покрай един фризьорски салон и аз се спрях да погледам едно момиче, на което подстригваха много късо косата. Казах нещо като: „Бих искала да съм достатъчно смела и аз да направя нещо такова“. — Крис спря безжизнената си рецитация, преглътна, после се помъчи да продължи. — Всичко беше чудесно. Разхождахме се още. Купихме на децата сладолед. Мислех, че си прекарваме добре. — Тя отново млъкна. Какво ѝ бе станало, за бога? Кое я бе накарало да си помисли, че ѝ се полага добро прекарване?