— Изглежда, че ще бъде хубав ден.
„Фатом“ бе разположен на „Шеста улица“ в сърцето на район „Квадратният фонтан“, в самия център на Синсинати. Наоколо луксозните ресторанти бяха обградени от старомодни закусвални, изключителни бутици стояха редом с огромни магазини, впечатляващи нови небостъргачи контрастираха с историческите забележителности. Таксито остави Барбара пред изящния стогодишен фонтан „Тайлър Дейвидсън“, издигащ се в средата на един от най-натоварените площади в Америка. Навсякъде имаше хора; те се разхождаха, смееха се и дори танцуваха под звуците на жива музика, която се носеше в топлата юлска вечер. Отстрани бяха подредени файтони с коне. Може би щеше да склони Рон на една романтична разходка след вечерята.
Ресторантът бе декориран да изглежда като дъното на океан. Ярко оцветени екзотични риби плуваха в огромни аквариуми, наредени край морскосини стени; от застлания със сини плочи под се издигаха лампи, изработени от корали и обвити с водорасли. Барплотовете, от двете страни на помещението, бяха изсечени от скали. Полилеите, висящи от високия таван, напомняха на носещи се по водата октоподи.
— Дали Рон Ейзингер е пристигнал? — Барбара попита симпатичната млада жена на входа. Момичето изглеждаше като всички млади момичета на нейната възраст — висока, прегърбена, руса, с незначителен грим. Тя почти не обърна внимание на Барбара, докато я водеше в просторния салон към стъклената маса, на която седеше Рон.
— Вашият сервитьор ще дойде веднага. — Момичето се усмихна на Рон, като се забави може би малко повече от необходимото, докато слагаше на масата голямото синьо меню от фибростъкло. — Приятна вечер.
— Отдавна ли си тук? — попита Барбара.
— Дойдох преди две минути.
— Добре. Притесних се.
Той изглеждаше изненадан.
— От какво си се притеснила?
Прав е, помисли си Барбара. Защо се притесняваше толкова през цялото време?
— Сюзан покани Трейси за вечеря — помъчи се да обясни тя. — Така че трябваше да я заведа, после се отбих при Лаура Закхайм, а бога ми, колко приказва тази жена.
— Коя е Лаура Закхайм?
Очите на Барбара тутакси се напълниха със сълзи. Гласът ѝ спадна.
— Знаеш я, жената, която купи къщата на Крис.
Рон се пресегна през масата и потупа ръката на Барбара. Докосването му я наелектризираше дори сега, след всичките тези години.
— Минаха повече от две години — нежно каза той.
— Зная. — Дали някога щеше да може да произнася името на Крис, без да се разплаква?
— Мисля, че и на двамата ще ни дойде добре по едно питие. Какво да бъде?
— Малко бяло вино? — попита Барбара, сякаш не бе сигурна.
Рон направи знак на сервитьора и прегледа заедно с него листа с вината, а Барбара докосна очите си и се опита да не мисли за Крис. Лаура Закхайм бе много приятна жена и винаги я канеше у тях да види какво е направила с къщата, но Барбара не можеше да си наложи да отиде. Може би вече бе време да загърби миналото, да погребе старите духове, да пропъди отдавнашните страхове.
— Поръчах Pouilly-Fuisse — каза Рон и Барбара се усмихна при мисълта, че тази вечер той изглежда особено красив, въпреки че бе дошъл направо от работа и в очите му имаше безпокойство.
— Идеално. Е, какво ти се случи днес, че имаш нужда от едно питие?
— Спречкахме се с онзи задник, Симпсън.
Барбара потисна въздишка на облекчение. Каквото и да тревожеше Рон, то нямаше нищо общо с нея, а с онзи задник, Симпсън, Бог да благослови дребната му душа.
— За какво се спречкахте?
— Да ти кажа право, не зная за какво бе яхнал метлата този път. Вечно нещо го дразни. Както и да е, няма смисъл да навлизаме в това сега. Само ще се ядосам още повече. А ти? Как мина денят ти?
Барбара сви рамене.
— Закарах Трейси до лагера, ходих на гимнастика, обядвахме набързо с Вики, ходих на маникюр. — Тя разпери във въздуха дългите си червени изкуствени нокти. — После взех Трейси и я заведох да ѝ купим няколко нови тениски. — Млъкна за малко. Нямаше ли нещо, от което денят ѝ да изглежда по-вълнуващ? Дори на нея ѝ звучеше отегчително. — Мислех да се запиша на някакви курсове — чу се да казва. Така ли бе наистина?
— Наистина ли? — По лицето на Рон моментално се изписа интерес. — Какви курсове?
— Съвременна политика — излъга тя, изричайки първото нещо, което ѝ мина през ума. Откъде бе дошло то? Никога не се бе интересувала от съвременна политика. Едва ѝ стигаше търпението да прегледа рубриката за ежедневието във вестника.
— Мисля, че това е чудесна идея. — Рон се усмихна.