— Да, е, в мен има и нещо повече от едно симпатично лице, както знаеш — каза през смях Барбара. Наистина ли в нея имаше нещо повече от едно симпатично лице? Лицето ѝ ѝ бе донесло всичко — внимание, харесване, възхищение. Дали щеше нещо от това да остане, когато то си отиде?
Донесоха им виното и Барбара проследи с поглед как сервитьорът им налива чашите, а после оставя бутилката в шампаниера, пълна с лед, наподобяваща плажна кофичка.
— Бихте ли желали да чуете какви са специалитетите? — попита сервитьорът и Барбара изслуша предложенията на главния готвач за деня.
— Аз ще опитам от морския костур — каза Рон. — И домашна салата с малинов сос.
— Звучи добре — съгласи се Барбара. — Но ако може соса за моята салата да бъде отделно. — След като сервитьорът се отдалечи, тя се обърна към Рон. — Опитвам се да сваля два килограма и половина. — Надяваше се да я погледне с онова закачливо изражение, което правеше понякога, когато тя кажеше нещо особено глупаво, и да я попита защо, за бога, би искала да сваля килограми, при положение че така си бе прекрасна, но той само се засмя и повдигна чашата си.
— Наздраве. Да сме живи и здрави.
— За добрите времена — добави Барбара и чукна чашата си в неговата.
— Добрите времена — повтори той и отпи голяма глътка, като задържа виното в устата си. — И доброто вино. — Рон сложи чашата си на масата. — Тази вечер изглеждаш много красива.
— Благодаря. Ти също.
Той се засмя. Барбара отпи от виното си и усети как то сгрява гърдите ѝ. Обичаше звука от смеха на мъжа си. Той я караше да се чувства спокойна.
— Мислех да се обадя на майка ти — започна тя; смехът му я караше да се чувства изненадващо словоохотлива, — и да я поканя на вечеря някой ден през следващата седмица.
— Не е нужно да правиш това.
— Не, бих искала. Не сме я виждали от доста време.
— Аз я видях вчера.
— Така ли?
— Отбих се в апартамента ѝ на път за вкъщи от работа.
— По някаква специална причина ли? Искам да кажа, тя е добре, нали?
— Добре е. Просто имаше някои неща, които исках да споделя с нея.
— Какви например?
— Просто неща — повтори Рон, наля си нова чаша и огледа шумното помещение, което бързо се пълнеше.
Барбара проследи погледа му.
— Чудно е как си успял да запазиш маса за толкова кратко време.
— Всъщност, запазих я преди една седмица.
— Така ли? — Какво искаше да каже? Че някакъв друг ангажимент е отпаднал и тя е запълнила дупката в последната минута? — Не разбирам.
— Трябва да поговоря с теб за някои неща. Мислех, че това е добро място да го направя.
Барбара отново се огледа из претъпкания салон. Защо бе избрал да говори с нея посред оживен ресторант? Със сигурност, ако беше нещо важно, той би предпочел интимността на дома им. Тя затаи дъх, почти се боеше да пита за какво искаше да ѝ говори.
— Аз си отивам — произнесе Рон, без повече предисловия и се усмихна на някаква двойка, която се опря на масата им, докато се придвижваше към своята.
— Отиваш си? Сега ли? Да не ти е лошо?
— Не ми е лошо. Нямах това предвид.
— А какво имаш предвид? Къде отиваш?
— Изнасям се.
— Изнасяш ли се?
— Да.
— Не разбирам.
— Бракът ни не върви — просто каза той.
— Как така не върви?
— Не върви — повтори Рон, като че ли това обясняваше всичко.
Сервитьорът се приближи със салатите им.
— Ето го и вашият сос — обърна се той към Барбара.
— За това ли ме покани на вечеря, за да ми кажеш, че бракът ни не върви? — невярващо попита Барбара.
Сервитьорът остави малката каничка със соса на масата и забързано се отдалечи.
— Това не би могло да те шокира — отговори Рон. — Трябва да си имала известна представа.
Барбара се мъчеше да проумее думите му. Беше ли пропуснала нещо?
— Когато излезе тази сутрин, всичко изглеждаше съвсем наред, много ти благодаря. Как бих могла да имам някаква представа? И защо да не съм шокирана? За какво говориш?
— Би ли могла да говориш по-тихо?
— Но ние се любихме, за бога. Какво, това ли трябваше да ми подскаже, че нещо не е наред?
— Стана случайно. Нямах намерение да го правя. Ти ме хвана неподготвен.
— Да не би да съм те насилила?
— Разбира се, че не.
— Просто не е било част от твоя план.
— Не — каза той, грабна вилицата си и я помота над салатата.
Ако хапне и един залък, помисли си Барбара, ще го намушкам в сърцето с ножа за масло.
— Това не може да е истина. — След всички тези години, след като си затваряше очите пред всичките му изневери… — Има ли някоя друга? — чу един глас да пита и едва позна, че е нейният.