— Не. — Но очите му ѝ подсказаха, че има.
— Коя е тя?
— Няма никоя.
— Коя е тя? — попита го отново, с по-силен и настоятелен глас.
Той остави вилицата си на масата.
— Пам Муър — каза тихо, сякаш тя щеше да се сети за името.
— Пам Муър? — В съзнанието на Барбара бавно се оформи образът на млада жена, на двайсет и няколко години, с обло лице и бледи, издължени очи. — Пам Муър — повтори, когато образът се проясни. Червеникаворуса коса, спускаща се по кокалест гръб, малки, безнадеждно щръкнали гърди и големи, страстни устни. Когато погледнат тези устни, мъжете си мислят само за едно нещо, спомни си, че си помисли първия път, когато Рон ги запозна.
Глупаво малко момиче, с лице като питка, помисли си сега Барбара. Дори имаше пъпки по брадичката. Една голяма и две по-малки, надигащи се под пепелявобледата ѝ кожа. Нос, покрит с лунички, като фъстъчено масло, намазано върху бял хляб. Как смееше съпругът ѝ да я изоставя, заради една пъпчива, луничава ученичка, с лице като питка, която отгоре на всичко бе довел в техния дом, право във всекидневната им, в трапезарията даже. Та тя я бе гощавала, за бога!
„Много мило от ваша страна да поканите групата за вечеря, госпожо Ейзингер“ — бе казала пъпчивата, луничава, с лице като питка Пами, докато помагаше на Барбара да подреди мръсните съдове в миялната машина.
„За мен бе удоволствие“ — бе незабавният отговор на Барбара.
Мили боже.
— Пам Муър.
И като си помислиш, че почти ѝ бе станало мъчно за момичето. Може и да имаше блестящ ум, както неведнъж бе изтъквал съпругът ѝ — най-умната студентка, на която бил преподавал през почти двайсетгодишната си практика, но тя нямаше и представа как да направи добро впечатление, как да извлече максималното от външността си. Като че ли дългата руса коса, малките щръкнали гърди и подутите, сякаш от удар, устни, не бяха достатъчни, с тъжна ирония си помисли Барбара.
Е добре, значи той все пак бе имал авантюра. Тя и преди подозираше. Е, и? През цялото време на брака им бе имал авантюри. Това не означаваше, че трябва да я напуска. Не означаваше, че не могат да оправят нещата.
— Просто се случи — каза Рон, въпреки че не го бе карала да ѝ обяснява.
Сервитьорът предпазливо се приближи с техния костур.
— Гладна ли си? — попита Рон и Барбара поклати отрицателно глава, но макар и странно, тя бе изгладняла. Рон отпрати сервитьора.
— Какво мога да направя? — попита Барбара. Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя повдигна брадичка, за да им попречи да се търкулнат. Ще смъкнеш десет години от лицето си, бе обещал докторът, когато ѝ направи очите. А Рон дори не бе забелязал. Трябваше да поискам да са двайсет, помисли си Барбара.
— Нищо не можеш да направиш — отговори ѝ той. — Вината не е твоя.
Но, разбира се, вината бе нейна, даде си сметка тя. Казано простичко, тя вече не беше момичето, за което той се бе оженил; бе пораснала и остаряла. Независимо от грима и козметичните операции, под кожата ѝ постоянно се образуваха нови бръчки, готови да се покажат при пръв възможен случай. Гравитацията не спираше безмилостните си атаки отвсякъде, дори когато спеше. Съвършените ѝ изкуствени гърди само подчертаваха всички останали несъвършенства.
— Нищо не можеш да направиш — повтори Рон.
— Трябва да има нещо, което да мога да направя, за да те накарам да промениш решението си — взе да се моли тя, ненавиждайки своята безпомощност и самата себе си. — Готова съм на всичко. — Би паднала на колене, ако не се намираха сред най-известния ресторант в града. Барбара вдигна ръце в умоляващ жест, но размисли и съкрушена ги постави обратно на масата, при което треперещите ѝ пръсти неволно пометоха приборите на земята.
— Необходимо ли беше това? — попита Рон, сякаш го бе направила нарочно.
— А това? Предполагам, че трябва да съм ти благодарна, че не ми поднесе изненадата на шоуто на Фил Донахю.
Явно Рон нямаше представа кой е Фил Донахю.
— Просто си помислих, че ако сме на обществено място, нещата ще минат по-гладко.
— Контролът на тълпата — измърмори Барбара.
— Нещо такова. — Той се усмихна.
Барбара се облегна назад.
— Страхливец.
— Надявах се, че ще избегнем обидите.
— Задник. — И какво, по дяволите? Така и така го бе загубила.
— Добре, съзнавам, че си разстроена.
— Нищичко не разбираш, по дяволите. — А тя? От какво точно бе толкова разстроена? От факта, че съпругът ѝ я напускаше заради друга жена? Че тази жена бе наполовина на нейната възраст? Наполовина на нейните размери? Че мъжът ѝ бе имал нахалството да я доведе в техния дом и да я представи на жена си и дъщеря си? Че бе избрал възможно най-оживеното място, за да ѝ поднесе новините? Че сутринта бе правил любов с нея, знаейки, че вечерта ще я изрита? Че бе планирал бягството си поне от една седмица? — Ето защо си ходил да видиш майка си снощи — констатира Барбара, но едва след като произнесе думите, осъзна, че са истина. — За да ѝ съобщиш, че ме напускаш.