— Ако за теб има някакво значение, тя каза, че правя грешка.
— Е, тук определено е права — не скри изненадата си Барбара и реши, веднага щом се върне вкъщи, да се обади на Вики. Щеше да му даде да се разбере на копелето, щеше да сложи ръка на всичко, което можеше — къщата, заплатата, скъпоценния му „Мерцедес“.
Само дето не искаше никое от тези неща. Искаше си съпруга обратно.
Защо?
Защото бе свикнала да е около нея? Защото не ѝ харесваше идеята да бъде самотна майка, още една в статистиката, да спи сама нощ след нощ? Защото се боеше да остарява сама? Заради едно или заради всички тези неща?
Или си го искаше обратно, за да направи този път всичко както трябва, за да може тя да е тази, която да го напусне, така, както трябваше да постъпи още преди години, когато все още бе сравнително млада и пленително красива, когато все още си имаше някаква гордост? Кога за последен път бе изпитвала някаква гордост? Освен за Трейси, разбира се. Единственото нещо в живота си, което бе направила както трябва. Може би, ако бе успяла да роди още деца, ако го бе дарила със син…
— Какво ще кажем на Трейси? — попита с монотонен глас.
— Че я обичаме — отговори Рон доста зряло за човек, който я напускаше, заради момиче два пъти по-младо от него самия. — Че моето напускане няма да промени това. Че само защото родителите ѝ не могат да се справят заедно…
— Понеже баща ѝ не може да си държи оная работа в гащите!
Лицето на Рон се зачерви от гняв, когато погледна към близките маси. Някъде зад тях една жена нервно се изсмя. Рон вдигна салфетката от скута си, хвърли я върху салатата и се изправи на крака.
— Може би това не беше толкова добра идея.
— Не. Моля те. Позволи ми. — Барбара скочи от мястото си и се втурна към тоалетните в дъното на ресторанта. Тя блъсна тежката синя врата и я чу как се затръшна зад гърба ѝ. Облегна се на нея, няколко пъти пое дълбоко въздух, с усилие, сякаш се давеше. Добро сравнение, помисли и налудничаво се изкикоти като разгледа стените, облепени с мозайка от тъмносини плочки и чу шума на вода, падаща от висок водопад, който служеше и за мивка.
— Не може да направи това — проплака тя и долови смутено покашляне от една от кабините.
Само дето го правеше. Както винаги, Рон Ейзингер правеше точно това, което му се иска. Да, сър. Беше си бизнес, като всеки друг и тя нямаше избор, освен да продължи живота си. Трябваше да бъде силна, ако не заради себе си, то поне заради Трейси. А и не можеше да се каже, че не е привлекателна. В морето имаше още много други риби.
— Риби в морето — произнесе на глас и от гърлото ѝ се изтръгна истерично кискане. — Не е ли свързано с темата? — И пак се разсмя.
Някъде се пусна вода от тоалетна, но от кабинките не излезе никой. Вероятно се бои, реши Барбара. Тя изправи рамене, глътна корем, изпъчи внушителния си бюст. После отвори вратата и пристъпи в главния салон на ресторанта, за да установи без изненада, че Рон вече си е тръгнал.
— Джентълменът се погрижи за сметката — осведоми я сервитьорът.
Барбара се усмихна, чудейки се в кой точно момент животът ѝ се бе изплъзнал от контрол. За половин секунда се бе обърнала и всичко бе свършило.
11.
Сюзан бавно се пробуди от един сън, в който тя изнасяше важна реч пред президентския съвет по въпросите на физическото възпитание. Очите ѝ се отвориха точно в мига, в който осъзна, че стои съвършено гола пред голямата тълпа, включваща президента и практически целия му кабинет.
— Защо трябва винаги да съм гола? — простена тя и погледна часовника до леглото. Седем и двайсет и девет. Седем и двайсет и девет! Не беше ли нагласила часовника за седем часа? Сюзан се пресегна над спящия си съпруг и обвинително сграбчи будилника, но забрави, че е включен в контакта и електрическият шнур рязко се плъзна по носа и устата на Оуен. Той тутакси се преви в леглото, разтърка лице, пръстите му панически се опитаха да махнат дразнещия обект от устата му.
— Извинявай — бързо се опита да го успокои Сюзан. — Само проверявах за колко часа съм навила будилника.