Оуен тежко въздъхна и се почеса по оплешивяващото теме.
— Сънувах, че съм на сафари. Изведнъж усетих това нещо да се движи по лицето ми. Помислих си, че е змия.
— Толкова съжалявам. — Сюзан се пребори с желанието да се разсмее. Рано сутринта мъжът ѝ винаги изглеждаше много уязвим, особено когато бе прекарал нощта, пробивайки си път през джунглата. — Добре ли си?
Оуен се наведе да я целуне и в същия миг алармата на часовника зазвъня. И двамата скочиха, Сюзан изтърва часовника на леглото и после трябваше да тършува под одеялото, за да го намери и да изключи проклетото нещо.
— Боже, колко е силно — възкликна тя.
Оуен върна часовника на мястото му върху нощното шкафче.
— Точно седем и половина. Както винаги.
— По дяволите. Имах намерение да го навия за по-рано.
— Какъв е проблемът?
— Тази сутрин трябва да говоря пред класа на Ариел за работата си. Седмица, посветена на професиите или нещо от този род и аз обещах да взема участие. Както и да е, надявах се и да посвърша малко работа, преди да ида в офиса.
— В колко часа си легна снощи?
Сюзан потърка очи, за да се разсъни и си представи как Барбара ѝ казва да престане веднага. Кожата около очите е много деликатна, би добавила Барбара. Особено, когато жените остареят. Нито една от статиите ли, които редактираше не беше прочела?
— Май беше по някое време след полунощ. Работех върху онази статия относно кое прави банковото инвестиране секси. — Тя се засмя, въпреки че работата беше бавна и отегчителна. Толкова по въпроса да си помощник-редактор, който нанася корекции върху граматиката на автора, пренарежда трудносмилаемите понятия и се опитва да подреди разбърканите части в добре организирано цяло. Това ли щеше да каже на класа на Ариел?
— Ще умра. И кое прави банковото инвестиране секси? — попита Оуен.
— Мисля, че има нещо общо с парите. — Сюзан се усмихна, наметна на раменете си една бяла хавлиена роба и нахлузи чифт пухкави розови пантофи. После се затътри навън от спалнята към стаите на дъщерите си. Душът в банята между двете стаи на момичетата вече бе пуснат.
Вратата към стаята на Уитни беше отворена и леглото ѝ бе празно. Дрехите на деветгодишното момиче бяха спретнато сгънати на леглото, в очакване тя да се появи. Сюзан се засмя. Уитни винаги ставаше първа сутрин, първа се обличаше, първа свършваше със закуската, първа излизаше пред вратата. В училище тя първа вдигаше ръка, да отговори на въпросите на учителите, да се запише по желание за някое специално поръчение или да прочете съчинението си на глас. Не се налагаше да ѝ се напомня да си измие ръцете, след като е ходила до тоалетната или да си измива зъбите след всяко ядене, или да си ляга навреме. Бе неизменно вежлива и мила. Във всяко отношение, жива кукла.
И точно затова Ариел я мразеше.
— Тя е извънземно — подиграваше ѝ се. — Не си ли забелязала как никога нищо не разлива, как ръцете ѝ са винаги чисти, как на лицето ѝ вечно е залепнала тази глупава усмивка? Не е нормална. — И Ариел казваше в лицето на сестра си: — Ти си извънземно.
— Ти просто ревнуваш — спокойно отговаряше Уитни.
— О, да, точно така. Сякаш ще ревнувам от извънземно.
Уитни никога не се хващаше на въдицата. Тя вдигаше рамене и отминаваше, което, разбира се, само ядосваше Ариел още повече.
— Дебело и гадно извънземно — викаше подире ѝ Ариел, но Уитни никога не се обръщаше.
— Ариел, скъпа. — Сюзан повика от вратата по-голямата си дъщеря. — Време е да ставаш. — Голям, изписан на ръка надпис бе залепен на вратата с анкерпласт: „НЕ ВЛИЗАЙ! ЛИЧНА СОБСТВЕНОСТ! АБСОЛЮТНО НИКАКВИ ИЗВЪНЗЕМНИ НЕ СЕ ДОПУСКАТ!“. Сюзан леко почука, после пак, този път по-силно, за да я чуе дъщеря ѝ, заровена под купчина розови одеяла през силно пуснатото радио, което изстрелваше рокмузика право в ухото ѝ. — Кого заблуждавам? — запита се Сюзан, пристъпи прага и взе да си проправя път през разхвърляните по земята дрехи. — Сигурна съм, че някъде тук отдолу имаше килим. — Опита се да го открие с боси крака и си помисли: две деца, отгледани от едни и същи родители, в една и съща къща, възпитани в едни и същи ценности, а не можеха да бъдат по-различни. Тя стигна до леглото, отметна завивките от раменете на Ариел, вдигна възглавницата от главата ѝ, наведе се и целуна топлата от съня буза на дъщеря си. — Събуди се, сладко кексче.
Без да отваря очи, Ариел се пресегна, сграбчи възглавницата от ръцете на майка си и я захлупи обратно върху лицето си.
— Хайде, скъпа. Помогни ми. Вече закъснявам, а трябва да излезем от тук най-късно в девет без петнайсет.
— Голяма работа, ако закъснеем с десет минути. Кой го е грижа? — дойде приглушеният отговор.