— Мен ме е грижа. Ако закъснея за твоя час, ще закъснея и за работа и… — Тя спря. Защо се оправдаваше пред едно тринайсетгодишно момиче, което очевидно изобщо не се интересуваше? — Просто стани! — заповяда Сюзан и излезе от стаята.
— Здравей, мамичко — бодро я поздрави Уитни, появявайки се от банята, увита в мека жълта хавлия.
Сюзан обичаше да ѝ казват „мамичко“. Само звукът от думата я изпълваше с радост и гордост. След някоя и друга година Уитни без съмнение щеше да замени тази дума с не толкова детското „мамо“ или сухото „майко“, с което напоследък се обръщаше към нея Ариел. Усети пристъп на тъга, сякаш думата вече ѝ липсваше.
— Здравей, красавице — отговори тя.
— Тя не е красива. Тя е извънземно — долетя вик от другата стая.
Удивително бе как Ариел чуваше каквото си пожелае, помисли Сюзан и топло прегърна Уитни, чувствайки влажната ѝ кожа на бузата си.
— Затвори ми вратата! — излая Ариел. — Нещо там вънка мирише на лошо.
— Стани и си я затвори сама — извика в отговор Сюзан, а Уитни изчезна в своята стая да се облича. — Две момичета, отгледани в един дом — измърмори си Сюзан, влезе в банята до спалнята и пусна душа. — С едни и същи родители, възпитани в едни и същи ценности. — Докато се събличаше и се вмъкваше под горещата струя вода, тя продължаваше да си мърмори. — Само да не е станала, докато се приготвя.
Ариел, естествено, не беше станала и когато най-накрая Сюзан успя да я вдигне, тя започна да се чуди какво да облече, после какво да избере за закуска, така че, разбира се, закъсняха за училище, което на свой ред доведе до това, че се наложи първа да говори госпожа Кейлър, а Сюзан трябваше да изслуша една невероятно отегчителна реч относно какво точно означава да си зъбен хигиенист. После дадоха думата за въпроси и Сюзан се молеше да са малко — жената със сигурност бе изяснила всичко в изложението си — но те се оказаха доста много, най-вече, благодарение на внезапния и необясним интерес на Ариел към темата. Въпросите валяха един след друг, не остана нищо незасегнато, но госпожа Кейлър бе поласкана от вниманието и търпеливо повтори всичко отначало за Ариел.
Нарочно го прави, осъзна Сюзан, опитвайки се в същото време да не дава никакви признаци на нетърпение или притеснение. Знае колко мразя да закъснявам и че всички тези въпроси наистина ще ме забавят за работа. Тя ненавижда това, че ходя на работа, точно както мразеше, когато ходех в института. В нощта, преди някой изпит, на нея винаги ѝ ставаше лошо, не е ли така? И не проявяваше ли най-много капризи точно когато имах да пиша есе? И промени ли се нещо изобщо през двете години, откак Сюзан най-накрая си взе дипломата и отиде на работа в последното начинание на Джереми Латимър — едно лъскаво женско списание, наречено на името на жена му?
Когато ѝ дойде редът, Сюзан си произнесе речта възможно най-стегнато и бързо и никой от учениците не зададе въпрос, най-малко пък Ариел, която през цялото време разговаряше с момичето до нея или зяпаше през прозореца. Сюзан учтиво се извини, преди Дани Перели да се впусне в радостите и скърбите на успешния бизнес с безпрашното почистване.
Някаква катастрофа на магистрала I-75 задържа движението цели двайсет минути и докато Сюзан стигне до внушителната сграда от кафяви тухли на улица „Макфарланд“, в която се помещаваше непрекъснато разрастващата се издателска империя на Латимър, минаваше единайсет часа и тя изцяло бе пропуснала сутрешната оперативка.
— Питър те търсеше — съобщи ѝ една колежка от съседната кабина. — Изглеждаше разочарован, че те няма на оперативката.
— Страхотно. — Сюзан погледна към редицата остъклени офиси в далечния край на квадратното помещение, надявайки се да зърне Питър Басет, красив мъж, във втората половина на четирийсетте, който се бе присъединил към екипа преди по-малко от месец, неин непосредствен началник. Но той не бе в офиса си. Нито пък се виждаше да марширува по коридорите между кабинките, да се перчи с мършавата си фигура и да важничи, развявайки своята арогантност, подобно на скъп одеколон. Какво намираше в него за толкова дяволски привлекателно? Сюзан не бе сигурна дори дали го харесва.
Редакторският отдел на „Виктория“, където работеше, се състоеше от трийсет малки кабинки, подредени в шест редици по пет, отделени една от друга с красиви паравани в японски стил. По три от четирите стени на офиса бяха наредени прозорци от пода до тавана, които обикновено осигуряваха достатъчно светлина, но октомврийското небе бе станало мрачно и в помещението едва-едва проникваше сива пелена, хвърляща дълги сенки по екраните на компютрите. Сюзан си прегледа съобщенията, отбеляза, че имаше по едно от тримата автори, над чиито статии работеше, от Карол от отдела по изкуствата, от Лий, шеф на екипа по проверка на фактите в списанието, от Барбара и две от майка ѝ. Това бе необичайно. Майка ѝ никога не ѝ се обаждаше в работата.