Сюзан разгледа снимката: две усмихнати момчета от двете страни на една намръщена девойка. Нищо ново, помисли си тя и още повече хареса Питър Басет сега, когато разбра, че и той има същите проблеми като нея, дори и да се канеше да я уволнява.
— Какво предлагам ли? — попита Питър Басет. — Предлагам ви да си вършите работата. Следващият път, когато дъщеря ми избяга от час, наложете ѝ наказание. Ако не се подчини, отстранете я временно от училище. По този начин функционират нещата в действителния свят.
Сюзан затвори очи. Тя бе пропуснала сутрешната оперативка. И бе на път да бъде отстранена. За постоянно.
— Извинявай — обърна се към нея Питър Басет, докато затваряше телефона. Той посочи към снимката. — Кели е на петнайсет и е голяма беля. И братята ѝ са беля, но поне не бягат от училище. Е, как си?
— Добре, благодаря.
— Липсваше ни на оперативката тази сутрин.
— Да, много съжалявам. Трябваше да говоря пред класа на дъщеря ми за моята работа. Седмица, посветена на професиите или, както там го наричат. Както и да е, бях предупредила Сара. Тя трябваше да открие оперативката — обясни Сюзан, имайки предвид жената, която Питър Басет бе заменил.
— Надявам се, че си попаднала на нещо интересно за списанието. — Проницателните сиви очи на Питър Басет закачливо проблясваха, което Сюзан намираше за неустоимо привлекателно.
— Опитах, колкото можах — отговори тя.
— Добре. Имаме нужда от всяка възможна помощ.
— Да, сър. — Не можа да измисли нищо друго да каже.
— О, боже, моля те, не ми казвай „сър“. Питър напълно върши работа. — Той стана от стола си, заобиколи бюрото от нейната страна и се подпря на ръба му, протегнал дългите си слаби крака. — Как мислиш, кое не е наред със списанието? — Въпросът му завари Сюзан напълно неподготвена.
— Какво мисля, че не е наред ли?
— Интересува ме мнението ти.
— Защо? — не се сдържа Сюзан.
— Защото питах всички останали на сутрешната оперативка и не получих никакви задоволителни отговори. Най-вече исках да чуя какво ще кажеш ти, защото мисля, че си интелигентна и статиите, върху които работиш, неизменно са най-добрите, които публикуваме.
— Благодаря — каза Сюзан и се изправи в стола си, осъзнавайки, че в края на краищата няма да я уволнят.
— И така, какъв ѝ е проблемът на „Виктория“? Защо, според теб, продажбите са ниски?
Сюзан си пое дълбоко дъх. Можеше ли наистина да му каже кое, според нея, не бе наред със списанието?
— Мисля, че подходът ни е погрешен — чу се да казва. — Изглежда, сякаш се опитваме да подражаваме на „Космополитен“, но защо жените биха искали да четат нас, вместо да си купят оригинала? Освен това — продължи тя, набирайки смелост от неговата усмивка, — вече прекалено много женски списания се конкурират за един и същи пазар, а ние имаме този недостатък, че не сме в Ню Йорк или Лос Анджелис, а в Синсинати.
— И какво е решението?
Играеше ли си с нея, зачуди се Сюзан, смутена от настоятелния му поглед.
— Мисля, че трябва да престанем да се състезаваме с големите играчи на техен терен и да се опитаме да си намерим своя ниша — започна тя, постепенно въвеждайки мисълта си. — Това е местно списание. Трябва да се съсредоточим върху онова, което интересува жените в Синсинати. Да оставим настрана посещаващите ни второкласни знаменитости и да започнем да си създаваме свои такива. Да спрем рубриките за мода, представена от кокалести нюйоркски манекенки, носещи дрехи, каквито никой в този град няма да облече посмъртно, а да започнем да публикуваме истории за истински жени с истински проблеми и нека тези истории да са по-дълги от хиляда думи. Защо толкова се боим от нещо по-пространно? Мисля още, че трябва да започнем да публикуваме разкази — продължи Сюзан, без да му даде възможност да я прекъсне. — Ако трябва да подражаваме на някого, нека това бъде „Ню Йоркър“. Бихме могли да печатаме по един, непубликуван до сега разказ на месец, може би дори да проведем конкурс.
— Вече сме почти в деветдесетте — продължи Сюзан. — Днешните жени се интересуват не само от мода и хороскопи. Ние се интересуваме също от злободневни теми и политика, и как решенията, които се вземат във Вашингтон днес ще се отразят на живота ни в Синсинати утре. Нека да не търсим само най-малкото общо кратно, а да разширим хоризонтите си. Не да следваме водачите, а да оглавим наш собствен парад. Да надуем собствения си рог. Нека другите да подражават на нас. — Сюзан рязко спря. — Съжалявам. Сигурно си мислиш, че съм пълна идиотка.