Питър Басет се разсмя на глас.
— Напротив, възхищавам се на ентусиазма ти. Не съм сигурен, че съм съгласен с всичко, което каза, някои неща не са много практични, но с удоволствие ще помисля върху това. Може би бихме могли да обсъдим някои от тези идеи с останалите на утрешната оперативка.
— Това би било чудесно… О, не. Не, не мога. Съжалявам.
— Някакъв проблем ли има?
— Майка ми трябва да постъпи в болница утре сутринта за биопсия. Обещах да я заведа. — Сюзан се подготви за порой от обвинения: Ние тук вършим работа, Сюзан. Как ще осъществим тези големи идеи, ако ти продължаваш да поставяш личния си живот пред работата си? Причината за спада в продажбите, единствената причина за спада в продажбите и за проблемите на това списание, е в хора като теб, които говорят за велики неща, но са дяволски заети да посещават училищата на дъщерите си и да водят майките си на лекар, не и да посещават важни заседания. Това е действителния свят, Сюзан. Кое от двете избираш? Семейството или кариерата?
— Разбира се — каза вместо това Питър Басет.
Какво?
— Какво?
Той вдигна рамене.
— Не е кой знае какво. Можем да обсъдим идеите ти друг път. Списанието няма да се преориентира за една нощ, важното точно сега е твоята майка, тя има нужда от подкрепата ти.
— Благодаря — прошепна Сюзан. Чудеше се дали ѝ личи колко бе шокирана.
— Няма защо. — Питър се оттласна от бюрото, атлетичното му тяло се полюшна в пространството помежду им. Приближи се до стола ѝ и леко постави ръка на рамото на Сюзан. Чувстваше топлината на пръстите му през тънкия си пуловер. — Всичко ще се оправи. Мисли позитивно.
— Добре — каза Сюзан и затаи дъх.
— Моля те, предай на майка си моите почитания. — Питър Басет махна ръката си от рамото ѝ, отправи ѝ тъжна, но окуражителна усмивка и се върна на мястото си зад бюрото.
Сюзан се изправи, завъртя се към вратата, но спря и се обърна да му благодари отново. За разбирането, търпението и мъдростта. Кога за последен път някой я бе изслушвал с толкова жив интерес? Но Питър Басет бе вече зает да печата нещо на компютъра си. Погледът ѝ се плъзна към снимката на трите му деца върху бюрото и чак сега забеляза друга снимка, този път на привлекателна жена, малко по-млада от нея самата, с къса тъмна коса и чаровна усмивка. Госпожа Басет без съмнение, съобрази Сюзан и си помисли, че тя прилича много повече на двамата си сина и изобщо не прилича на проблемната си дъщеря.
Вие сте щастливка, госпожо Басет, каза с очи Сюзан на снимката. Надявам се, че оценявате това, което имате. После отвори вратата и излезе от кабинета.
12.
— Виж това, Трейси, мила. Този екип ще ти стои чудесно. Какво ще кажеш?
Трейси затвори книгата, която четеше, пресече просторната чакалня пред лекарския кабинет, седна до майка си и погледна последния брой на „Виктория“ в ръцете ѝ.
— Не мисля, че ще ми отива — каза тя по повод на синьо-бялата раирана фланела и тесните морскосини панталони, с които една млада блондинка позираше пред фотообектива.
— Защо не?
— Ами, виж я, мамо. — Трейси кимна към младата манекенка, която лудуваше на страницата на списанието. — Тя няма бричове. А в случай че не си забелязала, аз имам.
— Това са детски тлъстини — увери я Барбара, макар че не бе напълно убедена. През последната година тялото на Трейси бе претърпяло радикална промяна. С идването на мензиса ѝ, Трейси се бе преобразила от слабичка девойка в нещо, което при добро желание би могло да се нарече внушителна млада жена. Не че Трейси беше дебела, нито дори пълна. Тя просто бе наедряла на погрешните места, широка там, където би трябвало да е тясна, плоска, където следваше да е сочна. Несъмнено това бе наследено от страната на Рон, с горчивина реши Барбара. — Съвсем скоро ще ги смъкнеш. Трябва само да избягваш лошокачествени храни. Започни да се храниш правилно. Ела с мен в гимнастическия салон някой следобед. Знаеш ли какво ще направим? — продължи тя почти на един дъх, въпреки че Трейси вече си бе прехвърлила вниманието обратно на книгата. — Бих могла да уговоря среща със специалист по храненето и да отидем заедно. Защото си мисля, че не е зле и аз да сваля малко килограми и че това е страхотна идея. Ти как мислиш?
Трейси погледна майка си с празен поглед.
— Разбира се.
— Добре. Защото аз наистина мисля, че това е страхотна идея. Не проумявам защо не съм се сетила по-рано. — Барбара виновно сведе поглед към скута си. От седмици не бе мислила почти за нищо друго, чудейки се как да се доближи до тази тема, без да нарани чувствата на дъщеря си. И го направи. Бе постигнала целта си, без на Трейси да ѝ настръхне перушината. Тя се взря в профила на дъщеря си. Толкова симпатично момиче, помисли си Барбара. Би било срамота да пропуска някои неща, само защото е допуснала слабо невнимание и не е обърнала достатъчно внимание на външността си. А външността бе важна, независимо какво се опитват да ви казват хората тези дни. Ако изглеждаш така, сякаш пукната пара не даваш за себе си, е, тогава никой друг няма да дава пукната пара за тебе.