Барбара се пресегна и потупа бузата на дъщеря си. Трейси се засмя, без да вдига поглед от книгата. Какво четеше всъщност?
— Какво четеш?
Трейси захлупи книгата и показа корицата на майка си.
Барбара я пое от ръцете ѝ, отвори на първа глава и прочете началните редове.
— Звучи доста добре — каза тя и тъкмо се готвеше да върне книгата, когато видя подписа, надраскан от вътрешната страна на корицата. „Пам Ейзингер“ се точеше през горната част на страницата в яркочервено. Като кръв, помисли си Барбара и пусна книгата обратно в скута на Трейси. Моята кръв.
— Помислила си, че може да ми хареса — измърмори Трейси и постави книгата на стола зад себе си. — Но е доста глупава книга. Няма да я чета. — Гласът ѝ замря.
— Глупости. Ако ти харесва…
Трейси поклати глава.
— Не. Не ми харесва. Не е много добра.
Барбара си пое дълбоко дъх.
— Как се справя Пам с новото бебе? — Тя си прочисти гърлото, думите сякаш насила се изстъргаха от устата ѝ.
— Не толкова добре. Той плаче през цялото време.
— Много лошо. — Барбара се усмихна. Благодаря ти, Господи, помисли си тя. — Кажи ми пак, как му беше името? Все забравям.
— Брандън. Брандън Тайрон.
Глупаво име. Нищо чудно, че не можеше да го запомни.
— Той е сладко бебе. Просто плаче през цялото време. — Трейси погледна право напред, без да гледа нещо специално.
Винаги ли е имала тази подутина на носа си, почуди се Барбара. Може би, като така и така са тук, нямаше да е лошо да накара доктора да я погледне.
— Извинете — обади се от мястото си Барбара, прогонвайки мислите за бебето Брандън Тайрон Ейзингер от ума си. — Колко още смятате, че ще се наложи да чакаме?
— Само още няколко минути — отговори жената на рецепцията иззад стъклената си преграда. Тя гледаше общо в посоката на Барбара, сякаш се взираше през гъста мъгла.
Разбира се. Защо не? Какво бяха няколко минути в повече? Така или иначе, нямаше какво по-важно да прави с времето си. Не се налагаше да бърза за вкъщи, за да се грижи за новородено с колики. Не се налагаше да решава задачи, нито да сменя памперси. Не се налагаше да приготвя вечеря за отрудения си съпруг. Не, нищо не я притискаше, нищо не изискваше спешно вниманието ѝ. Тогава, какъв по-добър начин да убие един влажен летен следобед, от това да седи в плюшената чакалня на най-уважавания козметичен хирург на Синсинати? Времето нямаше значение. Нали затова бе тук? Да се справи с времето.
Но докторът можеше поне да си вземе по-удобни столове, помисли си Барбара и махна някакъв ненужен конец от тъмновиолетовото кадифе на седалката. Бяха претапицирани през двете години, откакто за последен път дойде тук. Барбара погледна стените в прасковен цвят и се опита да си спомни какъв цвят бяха по време на последното ѝ посещение. Явно нищо в живота на доктор Стийвс не биваше да проявява признаци на старост.
Вратата на кабинета се отвори и в чакалнята влезе някаква жена, по-голямата част от лицето на която бе увито с огромен син шал от шифон. Тя тихо поговори с рецепционистката, после напусна стаята, като само хвърли поглед в посоката на Барбара. Никой не ме забелязва вече, помисли си Барбара и се почувства някак незначителна. Сякаш не съществувам.
— Госпожо Ейзингер — каза рецепционистката, докато гледаше някъде встрани от нея, — можете вече да влезете.
— Няма да се бавя дълго — каза Барбара на Трейси, която бе забила поглед в някаква литография на цветя на отсрещната стена. Момичето кимна, без да погледне към майка си. Сякаш не съществувам, помисли си отново Барбара.
— Барбара — поздрави я доктор Стийвс и протегна ръка. — Радвам се да те видя отново.
— И аз се радвам да ви видя — каза тя, въпреки че не можеше да не забележи, че Норман Стийвс гледаше малко уморено през ясните си сини очи. И бе качил няколко килограма от последната им среща, а изпод прошарената му брада се подаваше леко подута гуша.