— Мога да те събудя — каза ѝ той и залепи влажна целувка на врата ѝ, а Барбара все повтаряше, че точно от това се страхува. Последното нещо, от което се нуждаеше нещастното ѝ тяло, бе още един маратон с момчето чудо. Всеки с възрастта си.
Освен това, всичките ѝ гримове и кремове бяха у дома ѝ, а нямаше да допусне Кевин да види лицето ѝ оголено, както не му бе позволила да я види гола. „Така е по-секси“ — бе настояла, когато той се опита да свали розовия ѝ сатенен комбинезон. — „Остави го.“
Нямаше да може да заспи, даде си сметка тя, когато отвори входната врата. Бе твърде неспокойна, разстроена и огорчена. Вероятно ще получа възпаление на пикочните канали, помисли си и се отправи към дъното на тъмната къща. Или гъбички. Или по-лошо, сепна се Барбара. Какво ѝ бе станало? Защо не бяха използвали презерватив? Нима вестниците не бяха пълни с напътствия за безопасен секс? Да не се мислеше за неуязвима, да не би средната възраст да бе ваксина срещу СПИН?
— Това изисква чаша кафе — каза на глас тя и думите ѝ проехтяха в празната къща. Включи чайника и сипа в чашата си лъжичка нескафе. Барбара не обичаше Трейси да я няма, сякаш отсъствието ѝ я караше да чезне още повече. Откри, че винаги когато Трейси я нямаше, почваше да си говори на глас — звукът я уверяваше, че наистина я има. Напоследък дъщеря ѝ бе почнала да спи в нейното легло. Може би трябваше да преустанови това, помисли си Барбара и си наля вода от чайника, преди да е кипнала. Но какво лошо имаше? Приятно ѝ беше да се събужда, обгърната от ръцете на дъщеря си. Цял ден след това се крепеше, благодарение на тези ръце.
Кафето горчеше, дори и с две лъжички захар и Барбара прибави трета. Сега пък стана много сладко. Какво от това, каза си тя и потърси в хладилника дали не е останало нещо от онзиденшната ягодова пита. Но нямаше. Това означаваше, че Трейси я бе изяла, което не бе добре. Трябваше да направи нещо по този въпрос, да уговори онази среща със специалиста по храненето, да сложи Трейси на диета, преди нещата да са излезли от контрол.
За това ще платиш пак ти — каза Барбара, мислейки си за Рон и погледна към белия телефон на стената.
В следващия миг тя се намери до телефона, набра един номер, чу сигнала веднъж, после отново, докато отсреща не го вдигнаха.
— Ало? — обади се сънлив женски глас, нещо средно между детски и женски. Горката Пами, сигурно току-що бе заспала след храненето на Брандън в два сутринта. Какво безобразие някой да звъни и да я буди.
— Ало? — повтори Пам.
— Кой е? — Гласът на Рон бе обида за слуха на Барбара, премина през телефона и изпълни малката кухня.
Тя незабавно затвори. Сърцето ѝ биеше бясно. Закрачи напред-назад между телефона и кухненската маса.
— Това бе доста глупаво — каза на глас и се засмя. — „Ало?“ — имитира детското гласче на Пам. — „Ало?“
Барбара седна, довърши си кафето, чувствайки се странно ободрена. Може и да бе глупаво да се обажда в дома на Рон, но със сигурност бе забавно. Достави ѝ удоволствие, каквото от дълго време не бе изпитвала, включително преживяването от тази вечер. За един кратък, но славен момент тя бе тази, която диктуваше и владееше нещата, тя определяше кой ще спи и кой не. Не че Рон щеше кой знае колко да пострада. Щеше да му отнеме само няколко минути да успокои уплашената си малка женичка, после ще се обърне на другата страна и ще заспи. Но горката малка Пами бе друга работа. Тя бавно ще се унесе в неспокоен сън, вероятно ще сънува мъже без лица, които дебнат с ножове зад вратата ѝ, докато накрая бебето Брандън Тайрон ще я събуди ненавреме.
Няколко седмици така и кой знае? Може самата Пам да започне да посещава доктор Норман Стийвс.
Внезапен пристъп на страх вдигна Барбара на крака. А какво, ако Рон и Пам я заподозрат, че им е звъняла? Но не, реши тя и пак взе да крачи, нямаше начин да проследят обаждането, а и нямаше причина да я подозират. Не бе направила нищичко, с което да ги усъмни. Хората получаваха случайни обаждания през цялото време. Тя бе в безопасност. Никой нямаше представа. Можеше да пробва пак след една седмица и отново никой нямаше да я подозира. Или утре вечер. Или даже още сега…
Барбара се върна при телефона. Изчака цели пет минути, достатъчно дълго време, за да се успокоят онези, да прогонят болните си фантазии. После набра номера на Рон и нетърпеливо зачака сигнала.
— Ало? — изрева сърдитият глас на Рон в телефона. — Ало? Ало?
Барбара затвори с доволно изражение. Нямаше причина тя да е единствената будна цяла нощ. После се качи нагоре към спалнята си, съблече се и се мушна в леглото. Заспа, преди още главата ѝ да докосне възглавницата.