— Да — каза баща ѝ, сякаш отговаряше на въпрос.
Вики постоя до вратата няколко секунди и наблюдаваше как баща ѝ гледа в стената. Усети как годините на безразличие я изтласкаха в коридора.
— Довиждане, татко — каза тя и затвори вратата след себе си.
Отне ѝ малко повече от час да стигне до малката, бяла, облицована с дъски къща в Луисвил. Вики три пъти мина покрай къщата, обиколи квартала, опитвайки се да намери най-добрия подход към жената, която би могла да бъде нейната майка. Може би трябваше да се обади предварително, да ѝ даде време да се подготви за тяхната среща. Да ѝ даде време да си стегне багажа и да офейка, помисли си Вики. Затова бе решила да не ѝ се обажда. Майка ѝ много я биваше да си стяга багажа и да напуска града. Нямаше намерение да ѝ предостави още една възможност.
Не, по-добре бе да я изненада, направо да се изправи насреща ѝ, макар че не бе сигурна какво точно щеше да ѝ каже. Дни наред обмисляше разнообразни речи, от мига, в който Бил Пикъринг се бе обадил в офиса ѝ да съобщи, че е открил жена, на име Рита Пайпър, която съответствала на описанието на майка ѝ и не живеела на испанския бряг, нито била погребана в дървена селска колиба, нито била отлетяла за Канада. Тя живееше в непосредствена близост в Луисвил, Кентъки, на един хвърлей място от дъщерята, която бе напуснала преди трийсет и шест години. Достатъчно близо да я държи под око, да следи постиженията ѝ в пресата, да не я изпуска от поглед. Достатъчно близо за дъщеря ѝ да я намери, ако иска да я търси.
— Здрасти, мамо. Помниш ли ме? — произнесе на глас Вики и спря колата на половин пресечка от къщата. Не би могла да паркира право пред къщата. Не можеше да се каже, че от всички коли лъскавите нови червени ягуари са най-малко подозрителни. Не искаше да стряска майка си, тя да види, че някой наблюдава къщата и така да ѝ даде възможност да избяга през задната врата. Вики паркира колата, пое дълбоко дъх и видя как от въздишката ѝ едно малко петно на предното стъкло се замъгли. — Ти вероятно не ме помниш — започна отново, но спря. — Извинете, вие ли сте моята майка? — попита с превъртане на очи. Да бе. Как не. Това щеше да свърши работа.
— Какво говоря? — Вики попита спретнатата бяла къща, неособено различна от която и да било от останалите по тази определено работническа улица. Защо не си се опитала да се свържеш с мен? Би трябвало да знаеш коя съм, за кого съм омъжена, какво съм постигнала. Няма причина да живееш в толкова скромен квартал, когато би могла да тънеш в разкош. Джереми е щедър човек. Би сторил всичко, за да ме направи щастлива. — И няма нужда да се безпокоиш повече за него — произнесе Вики, защото винаги бе знаела, че за внезапното напускане на майка ѝ трябваше да бъде обвиняван баща ѝ. Не че упражняваше физическо насилие като мъжа на Крис. Вики се съмняваше, че на баща ѝ някога му се бе налагало да вдигне ръка, за да изрази неудоволствието си. Достатъчно бе да те погледне с тези студени кафяви очи и ти си знаеш, че си преценен и намерен за неудовлетворителен, че колкото и упорито да се стараеш, винаги ще си разочарование за него.
Нищо чудно, че майка ѝ трябваше да си тръгне.
Вики си погледна часовника. Почти един часа. Бил Пикъринг ѝ бе казал, че жената, наричаща себе си Рита Пайпър, служеше като доброволка всяка неделя сутрин в местната болница и се прибираше обикновено до един. Разбира се, би могла да иде на пазар или да се отбие да хапне нещо. Вики усети как коремът ѝ изкурка. Май трябваше да спре в „Макдоналдс“ и да си вземе един „Биг Мак“ и ягодов млечен шейк. А също ѝ порция картофки. Колата тутакси се изпълни с неподправения мирис на въображаемата храна.
— Май е време да си взема нещо — каза Вики и тъкмо се готвеше да подкара колата, когато забеляза един старомоден зеленикавокафяв плимут да завива зад ъгъла и да спира пред входа на малката бяла къща. — О, боже — произнесе тя, сдържайки дъха си, докато наблюдаваше как колата спира и шофьорът излиза.
— Майко… — прошепна Вики и надникна през предното стъкло към дребната жена с кестенява коса, която се показа от предната седалка и затвори вратата, смеейки се. Защо ли се смееше?