Тогава се отвори вратата от страната на пасажера и оттам слезе още една жена. Тя бе по-висока, по-едра, във всяко отношение по-голяма от Рита Пайпър, а косата ѝ бе навита на голяма руса топка на върха на главата. Тя също се смееше. Явно някой бе казал нещо смешно. Може би виц. Какво ли чувство за хумор имаше майка ѝ? Вики не знаеше. Баща ѝ отказа да говори повече за нея, след като ги напусна. Бе унищожил всичките ѝ снимки, освен една, останала в гардероба в стаята на Вики, снимка на майка и дъщеря, за която той вероятно бе забравил и която Вики по-късно бе мушнала под матрака си, защото усещаше, че е в опасност.
Вики бръкна в чантата си и извади малката снимка, скрита в шофьорската ѝ книжка. Взря се в образа на красива млада жена, само на двайсет по времето, когато се бе родила дъщеря ѝ, дългата ѝ до раменете червена коса бе прилепена до гладката буза на бебето ѝ, а искрящите ѝ зелени очи излъчваха в еднаква степен и радост, и скръб. „Имам очите на баща ми“ — забеляза Вики и втъкна наследената от майка ѝ червена коса зад ушите си. „Блазе ми“ — каза си тя, докато наблюдаваше как двете жени влязоха в бялата дъсчена къща и затвориха вратата след себе си.
А сега какво?
Не можеше просто да почне да чука по вратата и да изисква някакви права по рождение, когато майка ѝ си имаше компания. Щеше да се наложи да почака, докато посетителката си тръгне. Вики се облегна назад в черната кожена седалка, чудейки се колко ли време щеше да отнеме това. Тя изключи двигателя, затвори очи, опитвайки се да потисне чувството на глад в стомаха си и бързо заспа.
Събуди я звукът на нещо, което изплющя отстрани на колата.
— Извинете, госпожо — извика някакъв тъничък гласец отвън и Вики се изправи на мястото си. Едно малко момче се шмугна пред колата да си вземе синята гумена топка от пътя, после я хвърли към останалите малки момчета, които чакаха на отсрещния тротоар.
Какво ставаше? Къде беше? Колко бе часът?
Отговорите дойдоха толкова бързо, колкото и въпросите. Тя седеше в колата си в Луисвил, Кентъки, в очакване да се изправи срещу майка си, а вече бе почти четири часа следобед. „Четири часа!“ — Не би могло да е четири часа. Не бе възможно да е проспала три часа? Невъзможно. Никога не си подремваше през деня. Сигурно нещо не бе наред с часовника. Проклетият ягуар. Все нещо не бе наред с тъпото нещо.
Погледна си часовника. „Не, не може да бъде. Не може.“ — Главата ѝ рязко се обърна към бялата дъсчена къщичка. — „Не, не мога да повярвам. Моля те, нека това се окаже просто още един смахнат сън.“ — Но още докато произнасяше думите, Вики осъзна, че това не бе сън, че зеленикавокафявият плимут не е вече пред входа на бялата къщурка и че майка ѝ е заминала. „Къде отиде? Къде отиде?“ — извика тя и блъсна длани във волана, така че клаксонът писна и неволно привлече вниманието на двете момчета с топката от другата страна на улицата. Тя припряно им махна с ръка, за да успокои тревожните им погледи и те се върнаха към играта си, въпреки че от време на време скришно хвърляха по някой и друг поглед в нейната посока. — „Идиотка! Как можа да заспиш?“
„Нищо ли не можеш да свършиш като хората?“ — чуваше баща си да пита.
— А сега какво? — запита се отново, този път на глас. Какво ще правиш сега? — Добре, добре — произнесе тя в дланите си, в случай че момчетата гледаха. — Къде ли е отишла? — Може просто да е откарала приятелката си до дома ѝ и в такъв случай скоро щеше да се върне. Само дето Вики не знаеше в колко часа е тръгнала. — Може да са отишли на кино — промърмори тя. — О, боже, не мога да го понеса. Как можа да бъдеш такава глупачка? Беше в ръцете ти. Точно тук.
Отново си погледна часовника. Минаваше четири. Трябваше да се върне в Синсинати преди осем. Най-късно в осем. Бе обещала на Кирстен. Колко дълго можеше да си позволи да чака?
— Ще ѝ дам още един час — каза Вики. Рита Пайпър сигурно щеше да се върне до тогава.
Зеленикавокафявият плимут навлезе в алеята в пет без десет и Рита Пайпър слезе от предната седалка с ръце, пълни с покупки.
— Слава богу! — Вики затвори очи от облекчение, но тутакси ги отвори, да не би жената отново да изчезне. Добре, беше си вкъщи. Време бе шоуто да започне. — Какво се очаква да направя? Да изтичам и да ѝ помогна да си внесе покупките? — Нямаше ли да е мило? Майка и дъщеря се запознават отново, докато зареждат хладилника. Не, по-добре да остави жената да се прибере, да ѝ даде време да остави всичко, да си поеме дъх. — Както и аз — каза си тя, отвори вратата и пое въздух.
Пет минути по-късно Вики почука на предната врата. „Здравейте, аз съм Вики Латимър. Вашата дъщеря. Помните ли ме?“