— Момент — достигна отговор от вътрешността на къщата. Хубав глас, помисли си Вики, мъчейки се да открие прилика със собствения си глас, но не можа. — Кой е? — попита жената, без да отваря.
— Рита Пайпър? — попита Вики. Сърцето ѝ силно биеше.
Вратата се открехна леко. От другата страна надникнаха любопитни тъмнозелени очи.
— Да?
— Казвам се Вики Латимър. Чудех се дали мога да поговоря няколко минути с вас.
— Не продавате нищо, нали?
Вики поклати глава.
— Не — каза тя и почти се засмя.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Още преди вратата да се отвори напълно, Вики осъзна, че привлекателната, шейсетгодишна жена с тъмночервена коса и питащи зелени очи, застанала пред нея, не бе нейната майка.
— Съжалявам. Направила съм огромна грешка. — И тогава избухна в порой от горчиви, гневни сълзи.
Без да каже дума повече, жената, която не бе майка ѝ, обви ръце около тресящите се рамене на Вики и я въведе в дома си.
14.
Ръцете на Барбара трепереха.
А още дори не съм започнала упражненията, помисли си тя и постави тежките торби, които носеше на зеления мраморен под, за да се пребори с внушителната стъклена врата, през която се влизаше във фитнес центъра „Тела по поръчка“, разположен на шестнайсетия етаж на комплекса „Силвън Тауър“ на „Мърсър стрийт“ в центъра на Синсинати.
— Някой сериозно е напазарувал за Коледа — русата, с бронзов загар рецепционистка изчурулика иззад бюрото си, боядисано в същите цветове, когато Барбара мина покрай нея на път за стаята с уредите в дъното на центъра.
— Дяволски сте права — подвикна ѝ тя и се засмя. Почакай само Рон да получи сметката от „Виза“ за този месец. Да, господине, Дядо Коледа бе особено добър към бившето ви семейство тази година. Костюм от „Армани“ за Барбара, яке „Гучи“ за Трейси, подходящи часовници „Картие“. С кожени каишки, изсумтя презрително Барбара, докато минаваше покрай залата с огледала, претъпкана от потящи се бели жени на средна възраст, които се опитваха да не изостават от своята неуморна, млада чернокожа инструкторка по аеробика. Не ѝ стигна дързостта да купи другите със златни верижки, които ѝ харесваха повече. Може би догодина.
1990 бе към края си. Приближаваха се към новото хилядолетие.
Един бог знаеше какви изненади криеше следващото десетилетие.
— Нямам търпение — промърмори Барбара в черната лисича яка на зеленото си туидено палто, миналогодишният коледен подарък на бившия си безобразен съпруг. Сам не знаеш колко си щедър, нали, помисли си Барбара и се засмя, но лицето ѝ остана неподвижно.
— Още четири пъти! — крещеше в микрофона, окачен на врата ѝ инструкторката по аеробика и протегна напред първо дясната, после и лявата си ръка. — Още три.
— Повече не — изтананика Барбара, пренареди торбите в ръцете си и се заклатушка на високите токове на зимните си ботуши към задната част с уредите, чудейки се дали Сюзан и Вики са вече там. Вероятно. Тя бе закъсняла поне с половин час. Сюзан винаги бе толкова точна. А офисът на Вики бе само два етажа по-долу. Въпреки че бе събота, тя без съмнение бе прекарала сутринта в работа. Както и най-вероятно щеше да се върне там, след като свърши тук. Вики винаги работеше.
Тя дори не си даде труда да дойде на училищната пиеса на дъщеря си миналия месец. Твърдеше, че имала работа. Някакво неубедително извинение, че била вързана с някакъв клиент, не си дала сметка за времето и т.н., и т.н. Дали пак нямаше някоя авантюра, чудеше се Барбара и си помисли, че това нямаше да е първият път, в който мами съпруга си, но щеше да ѝ е за първи път да крие тази информация от приятелките си.
Не че Барбара бе доверила на Вики или Сюзан за кратката си забежка с Кевин. Защо ли не го направи? Притесняваше ли се? Срамуваше ли се? Боеше се да не я съдят? Или да не я съжаляват?
Нещата се бяха променили, тъжно си помисли Барбара, макар жените с всички сили да се преструваха, че не е така. Гранд дамите някак бяха понесли преместването на Вики от „Мариемонт“ в „Индиан хил“, но ненавременното напускане на Крис бе нанесло фатален удар върху тях. Бавно, неусетно, неумолимо живецът на групата бе угаснал. Това не бе съвсем неочаквано. В края на краищата, сега имаше три, вместо четири жени и Барбара се чувстваше излишна. Особено след развода си.
Барбара признаваше, че нито Вики, нито Сюзан имаха намерение да я изключват. Те просто по-добре си пасваха, и двете образовани жени, със съпрузи, които ги обожаваха, с богати доходи и успешни кариери, които им носеха удовлетворение. Те не можеха да си представят какво е да си в нейното положение, да си без образование, без любов, без сигурност. И макар че Вики и Сюзан никога не го казваха гласно, Барбара бе сигурна, че си мислят, че за нея е крайно време да се вземе в ръце и да започне да прави нещо полезно с живота си. Рон никога нямаше да се върне; беше ѝ време да продължи напред.