По-грапав, отколкото лъскав, помисли си Крис сега, наблюдавайки как съпругът ѝ бавно се приближава към нея в леглото, ръката му едва докосва влажната кожа на краката ѝ, но сякаш през нея преминава електрически ток и стига до сърцето ѝ. Отблизо Тони изглеждаше по-дребен, по-стегнат, отколкото на пръв поглед, едва един и седемдесет и три висок, макар да беше по-мускулест, отколкото предполагаха тесните му рамене. Носеше дънки и тревистозеления пуловер, който му бе купила за последния рожден ден, мекият цвят на вълната подчертаваше по-остро зеленото на очите му. Косата му бе гъста и кафява, с изключение на едно малко бяло петно до дясното слепоочие. Тони разправяше на всички, че петното било резултат от някаква травма в детството, макар че конкретната травма се променяше всеки път, когато разказваше, подобно на обяснението за белега, който разсичаше кожата му от основата на лявото око до извивката на челюстта. През единайсетте години на техния брак Крис бе чула толкова много версии за това как е получил този белег, че вече не можеше да си припомни дали е било в резултат на почти фатално падане в детството, почти смъртоносна катастрофа, или кръчмарско сбиване. Бе сигурна, че отговорът се съдържаше в нещо много по-прозаично, отколкото който и да било от тези варианти, макар че никога не би си и помислила да се усъмни в историите на Тони. Той имаше слабост към драматизма. Изопачаваше подробностите, преувеличаваше обикновеното, пресилваше нещата. Това бе част от неговия чар, от енергията му, правеше го по-творчески. Човек не можеше да отвори вестник, без да види някоя от неговите реклами, на всяка пресечка се виждаха проектирани от него билбордове. Негови бяха и „Котешкото мяукане“, кампания за квалитетна котешка храна, и „Истинското сирене“, кампания за сирената „Деъривейл“. Затова беше най-бързо издигналият се до поста старши художествен директор в историята на „Уорш Рубикан“. А нима тази негова естествена склонност към преувеличаване не бе поне част от онова, което я бе привлякло най-напред към него? В ония ранни години Тони правеше всичко да изглежда толкова вълнуващо и неограничено, толкова възможно.
Крис се усмихна и това бе достатъчно да го окуражи. Тя го видя как незабавно се придвижи в леглото към нея. Той отмести подноса, внимателно го постави на пода и взе ръцете ѝ в своите.
— Тони…
— Това никога няма да се повтори, Крис. Обещавам.
— Не бива.
— Няма.
— Уплаши ме.
— Уплаших и себе си — съгласи се той. — Чух някакъв глас да крещи. Не можех да повярвам, че е моят. Ужасните неща, които казах…
— Не говоря за това.
— Зная. Моля те, прости ми.
Можеше ли, зачуди се Крис. Можеше ли да му прости?
— Може би трябва да потърсим консултация. — Крис затаи дъх и се приготви за яростта, която бе сигурна, че ще последва. Нима Тони не бе изразил болезнено ясно мнението си за брачните консултации? Не ѝ ли каза, че по никакъв начин няма да допусне някой много учен шарлатанин да се бърка в личния му живот?
— Консултацията няма да помогне — тихо отговори той.
— Би могла. Можем поне да опитаме. Каквито и проблеми да имаме…
— Уволниха ме.
— Какво! — Крис бе сигурна, че не е чула добре. — За какво говориш?
— Освободиха ме — заяви той, без повече обяснения.
Крис видя как думите се разхвърчаха пред очите ѝ, подобно на прашинките, носещи се в светлината, опита се да ги улови, да ги задържи достатъчно дълго, за да разбере смисъла им, но те отказваха да се дадат толкова лесно.
— Освободиха те? — повтори безпомощно, но думите не ѝ станаха по-ясни от това, че ги произнесе на глас. — Защо?
Тони сви рамене.
— Дан Уорш спомена нещо за необходимостта от свежи виждания, нови идеи.
— Но те винаги са харесвали твоите идеи. Кампаниите „Котешкото мяукане“, „Истинското сирене“, мислех, че ги харесват.
— Харесваха ги — миналата година. Сега е 1982, Крис. Намираме се сред голяма рецесия. Всички са уплашени.
— Но… — Крис млъкна. Тони не се ли оплакваше винаги, че тя не знае кога да спре? — Кога се случи това?
— В петък сутринта.
— Петък! Защо не ми каза?
Очите му се напълниха със сълзи. Той се извърна.
— Опитах се да ти кажа снощи.
Крис пое дълбоко въздух и се опита да си припомни последователността на събитията от миналата нощ, точния ред на всичко казано, преди нещата да излязат от контрол. Но тя толкова усърдно се бе опитвала да потисне гневните думи, че те сега отказваха да дойдат, явяваха ѝ се само някакви неясно изръмжани откъслеци, обстрелваха я смътни образи, само за да се замъглят още повече, като снежинки в стъклото на кола при снежна буря. Тони винаги я бе обвинявал, че не го слуша. Господи, нима беше прав?