— Тя как е?
Сюзан се опита да се усмихне, но едва помръдна устни и ги прехапа.
— Ще се оправи.
— Зная. — Сюзан се качи на един от стационарните велосипеди, но тутакси слезе отново. — По дяволите упражненията. Животът е адски кратък, а имам половин час, докато се покаже Оуен. Какво чакаме? Да поемаме за Грейшър. — Ръката ѝ се плъзна по рамото на Барбара. — Казвала ли съм ти напоследък, че те обичам? — попита я тя с тъжна усмивка.
— Кажи ми отново — отговори Барбара.
Тъкмо излизаше от „Сакс“, когато го видя.
Не, каза си моментално Барбара и докосна очите си да изтрие от тях късното следобедно слънце. Почувства ги влажни от избликналите сълзи. Какво ѝ ставаше? Защо плачеше, за бога? Продавачката не искаше да я разстройва. Та тя бе още дете, бога ми. Какво разбираше от дипломатичност, от такт, от живота? „«Лалик» тъкмо пуснаха тази чудесна нова серия за зряла кожа“ — бе казала тя, когато Барбара я попита за някакъв нов крем за лице. И тогава изведнъж се разплака. Точно там, в центъра на отдела с гримовете, в „Сакс“. Точно пред ужасената продавачка и любопитните клиенти.
Напоследък май плачеше през цялото време, сякаш всички я гледаха накриво или казваха не каквото трябва, или поне си го мислеха и тя тутакси започваше да лее сълзи, за което доктор Стийвс без съмнение би ѝ казал, че е много лошо.
Толкова бе уморена. Уморена от дните си. Още повече от нощите си. Умори се да се справя. Умори се да страда. Умори се да пазарува, господи. Умори се да се преструва, че всичко ще се оправи, че Рон ще се вразуми и ще се върне у дома. Той никога нямаше да се върне. Сигурна беше. Той си имаше Пами и Брандън и още едно бебе на път. Цял един нов живот. А какво имаше тя? Раните от стария си живот.
Понякога си мислеше, че ще е хубаво да заспи някоя нощ и никога да не се събуди. Може анестезиологът да ме приспи, мислеше си тя по време на последната козметична процедура, нещо да се обърка и никога повече да не се съвземе. Случва се. Доста често бе чела за подобни неща. Тогава Вики би могла да ги осъди и да направи Трейси богата млада жена. Приятелките ѝ ще се грижат за дъщеря ѝ и повече няма да се налага Барбара да се притеснява как да остане млада и да си придвижва живота. Какъв живот?
Барбара си представи шишенцето с хапчета в аптечката вкъщи. Сигурно, ако ги погълнеше всичките това щеше да сложи край на нещастията ѝ. Нямаше да изпита буквално никаква болка. Жалкото ѝ подобие на живот щеше да приключи веднъж завинаги, без повече да чака тялото ѝ да се изравни с душата. Само че Трейси щеше да бъде тази, която да я намери и без съмнение щеше да обвинява себе си, да си мисли, че тя е провалила майка си. А Барбара не можеше да причини това на дъщеря си, не би могла да натресе този ужас на единственото същество, което за нея значеше повече от всичко друго на света. Барбара си припомни колко опустошена бе самата тя след смъртта на майка си, колко самотна се бе почувствала, колко черен ѝ изглеждаше светът и колко безсмислено собственото ѝ съществувание.
Но Трейси я бе спасила. Барбара не си бе позволила лукса да се разпадне, защото имаше невръстна дъщеря, за която трябваше да се грижи. Същото важеше и сега. Трейси може и да бе тийнейджърка, но все още си беше нейното бебче. И то имаше нужда от майка си. Колкото и всеки друг път. Може би дори повече. Заедно двете можеха да преминат през всичко това. Заедно биха могли да преминат през всичко.
Какво ѝ ставаше? Защо не можеше да заприлича поне малко на Сюзан, която приемаше трудните ситуации като предизвикателство, или на Вики, която със сила си проправяше път право през тях? Или на Крис, която сякаш приемаше всяка трудност и унижение, които животът ѝ предоставяше. О, господи, горката Крис. Горката, сладка, чудесна Крис. Защо ли мислеше толкова много за нея напоследък? Дали защото до Коледа оставаше само един месец, а Крис винаги бе изпитвала детинско удоволствие от празниците? Загубата на Крис бе като ампутация. Крайникът бе премахнат, но дори и сега, години по-късно, фантомните болки оставаха.
Което обясняваше защо ѝ се привиждаха духове, видения, които не бяха истински. Излиза си от „Сакс“, в ушите ѝ звучи коледна музика, някакъв непознат пресича улицата, лицето му е заровено в яката на дебелото яке, умът ѝ ѝ погажда номера, мисли за Крис се въртят в мозъка ѝ като безразборните снежинки, които вятърът хвърля в очите, слънчевият блясък рисува чертите на Тони върху лицето на непознатия, мъжът изчезва в тълпата и видението се стопява.
Разбира се, това не беше Тони.