Само че, ето го пак. Барбара го видя, докато изкарваше колата си от паркинга зад пощата на „Пета“ и „Мейн“. И този път нямаше никакво съмнение, че е някой друг, а не самия той — подло, злобно, малко човече.
— Боже мой — прошепна Барбара, сърцето ѝ учести биенето си, на предното стъкло се образуваха замъглени петна от дъха ѝ. — Какво да правя сега — прошепна си тя, забави колата, наведе брадичката и очите си, в случай че Тони се обърне и я види.
Той вървеше бързо, с дълги и уверени крачки и тръгна по „Шеста улица“. Барбара зави зад ъгъла, като внимаваше да спазва достатъчна дистанция помежду им. По някое време Тони спря за секунда да си завърже обувката и тя паркира на едно свободно място до тротоара. Естествено, той не носеше ботуши, подигравателно си помисли Барбара. Те не бяха за такъв мачо като него.
Къде отиваха? Колко време смяташе да го преследва?
На „Рейс стрийт“ Тони свърна наляво. Намираха се точно в центъра на хотелската област: „Синсинейшън“, „Клериън“, „Теръс Хилтън“. Възможно ли бе да е отседнал в някой от тези хотели? Може би по-добре бе да слезе от колата и да го последва пеша, помисли Барбара, но реши, че идеята не е добра. Нямаше да насмогне на неговото темпо, особено с тези високи токчета, пък и какво щеше да прави, ако той внезапно се качеше на колата си и потеглеше?
Даде си сметка, че се връщат обратно в „Сакс“. Защо? Къде отиваше той? В кръг ли се въртеше? Знаеше ли, че тя го следи? Барбара хлътна на мястото си и рязко натисна спирачки. Мъжът в колата зад нея изрази негодуванието си със силно натискане на клаксона. Барбара дишаше на къси, болезнени спазми. Страхуваше се да се изправи, да вдигне очи. Ами ако Тони стоеше до прозореца на колата? Ако точно сега бе застанал там и гледаше надолу към нея с онази своя ужасна, самодоволна усмивка?
Нетърпеливите шофьори отзад надуваха клаксоните си. Барбара бавно повдигна глава, като костенурка, която се подава от черупката си. Тони бе изчезнал.
— По дяволите! — извика тя и удари с длан по волана. С ужас долови звука на собствения си клаксон да цепи въздуха.
И тогава той отново се появи. Караше стар син „Нисан“, влезе в потока коли и зави надясно по „Елм стрийт“. Барбара засече един черен „Фолксваген“, чийто собственик незабавно ѝ показа среден пръст, после изпревари друга кола от вътрешната лента. Тони зави надясно по „Шеста улица“, после пак надясно по Сентръл авеню и отново надясно по „Седма улица“. Тогава изведнъж се оказаха извън район „Квадратния фонтан“, на Джилбърт авеню. Подминаха автобусната спирка „Грейхаунд“, подминаха район „Маунт Адамс“ и навлязоха в 184-те красиви акра, които съставляваха историческия район „Идън парк“.
Какво правеше Тони тук, почуди се Барбара, заобиколи покрай градския резервоар и сезонния „Павилион на Мърей“, построен през 1959 година в чест на бившия кмет. След още няколко завоя те се озоваха пред „Художествения музей на Синсинати“, после пред водната кула на „Идън парк“, отличителен знак на долината на Охайо, която не функционираше от 1908 година. Минаха покрай консерваторията „Ървин М. Крон“, покрай каменните орли, които украсяваха стария мост „Мелан арч“, за да се озоват на входа на онази част от „Идън парк“, която се наричаше „Туин лейкс“. „Туин лейкс“ някога е бил каменна кариера, затова предоставяше великолепни изгледи към река Охайо, особено през пролетните и летни месеци. Сега обаче дърветата бяха голи, а алеите кални. Нямаше деца, които да си играят край водата, само от време на време по някой случаен любител на джогинга. Какво правеше тук Тони?
Те минаха покрай колежа „Еджклиф“ на „Виктори паркуей“, подминаха старите черкви по „Медисън роуд“ и продължиха край „Провинциалното висше дневно училище“ и „Крайградския клуб“ на Синсинати, докато не стигнаха виадукта „Грандин роуд“ на възвишението „Лукаут“. Дали Тони не възнамеряваше да спре и да се порадва на гледката? Какво щеше да прави тя тогава?
Той не спря. Тони продължи по „Грандин роуд“, навлизайки в един чудесен квартал, с просторни домове, озеленени площи и гледки към реката. Възможно ли бе те с Крис да живееха тук? Барбара затаи дъх. Възможно ли бе той да я отведе при Крис?
Но те завиха надясно покрай красивите къщи и живописните терени и навлязоха в зоната за отдих на „Алмс парк“, за да завият обратно в подножието на един хълм. Няколко пресечки преди изхода на „Колумбия паркуей“ Тони паркира отстрани на пътя и изключи мотора. В следващия миг той бе вече извън колата и се движеше право към нея.
Барбара замръзна. За секунда през главата ѝ мина налудничавата мисъл да го блъсне, после — да скочи от колата и да хукне пеша, но не направи никое от тези неща. Вместо това, тя също паркира, свали стъклото и се загледа в глупавата усмивка, залепена на лицето му. Като си помислиш само, че изобщо някога го бе намирала за привлекателен. Нешлифован диамант, бяха решили тогава.