— Здравей, кукло Барби — каза той, думите му сякаш се понесоха към нея на бяло въздушно мехурче. — Хареса ли ти разходката? Да знаеш, че обикновено вземам такса за това.
— Ти си знаел, че те следя — проговори Барбара, повече на себе си, отколкото на Тони.
— Трудно е да се пропусне тази коса, скъпа. — Тони се засмя. — На няколко пъти си помислих, че може да съм те загубил, но трябва да ти призная, че ти ми се лепна идеално. Харесвам това в една жена.
— Къде е Крис? — попита Барбара, пренебрегвайки подигравателната усмивка и циничния поглед.
— Крис е вкъщи, където ѝ е мястото, грижи се за децата, приготвя вечеря за мъжа си. Затова ли ме следеше? Надяваше се да зърнеш моята невеста? А аз си помислих, че животинският ми магнетизъм те привлича и възбужда. — Той се наведе по-близо, усмивката му се разтегна и добави: — Не бих имал нищо против да те привлека и възбудя.
— Върви по дяволите!
Тони настръхна.
— Отивай си вкъщи. Гледай си своята работа. На хората, които не си гледат работата, им се случват лоши неща.
— Заплашваш ли ме? — невярващо попита Барбара.
Но Тони вече вървеше към колата си. Тя го чу да подвиква нещо през рамо. В следващия миг репликата му стигна до ушите ѝ:
— Карай внимателно.
15.
Крис внимателно слизаше надолу по стълбите към малкото помещение с пералнята до гаража. На всяко стъпало тя спираше да си почине, поемаше си въздух на малки глътки, защото така я болеше по-малко, притискаше ризите на Тони до все още болезнените си ребра, не поглеждаше нито наляво, нито надясно, само надолу към пантофите си. Не искаше краката ѝ да поддадат. Не можеше да рискува още едно падане. Нали така каза на лекарите при последното си посещение в спешния кабинет — че е стъпила на някакъв лед и е паднала по външните стълби?
— Сигурна ли сте? — бе попитал младият лекар с нисък глас. Той бе първият доктор, който се усъмни в рутинния ѝ отговор. — Сигурна ли сте, че някой не ви е причинил това? — И бе погледнал към завесата, зад която Тони крачеше нетърпеливо напред-назад, глухият шум от стъпките му отекваше по коридора. Тя знаеше, че Тони подслушва. Слуша и чака. Чака я да направи някоя грешка, да каже погрешното нещо.
Тя винаги грешеше.
Единственото, в което никога не го разочароваше.
— Стъпих на някакъв лед — бе настояла упорито, а по момчешкото лице на доктора се изписа разбираща гримаса, подобна на сянка. — Никой не ми го е причинявал.
— За какво, по дяволите, бе всичко това? — ядосано попита Тони в колата на път за вкъщи. — Ти стоя с оня почти половин час. Какво, по дяволите, стана там?
Крис се взря през прозореца на колата, без да каже нищо.
— Какво? Сега пък не ми говориш ли? Откарвам ти тромавия задник до болницата, а ти не ми говориш? Какво ти има, Крис? Изприказва си приказките ли? Новото ти гадже те е изтощило от приказки и не можеш да говориш с мъжа си ли? Какво ти става все пак? Трябва ли да тичаш след всеки мъж, който видиш? Трябва ли да ме притесняваш така? Какво, по дяволите, ти става?
— Извинявай. — Сълзи потекоха надолу по наранената ѝ брадичка, а мислите ѝ вече бяха в тяхната спалня, подготвяха я за бруталността, която знаеше, че ще последва. Мисълта за нея с друг мъж изглежда го възбуждаше. Той използваше безоснователните си обвинения като стимулант. Подобни тиради бяха просто предварителна любовна игра. Сексът в резултат на нея обикновено биваше жесток и противен, юмрукът му притискаше устата ѝ, за да заглуши писъците. Но това нямаше значение. Никой никога не чуваше нищо.
Откакто напуснаха Мариемонт се бяха местили много пъти. Първо наеха къща в Батавия, после друга в градската зона Андерсън, след това в Амелия, а сега тази — мебелирано дървено бунгало в Ню Ричмънд. Колкото по-далеч от приятелките ѝ се местеха, толкова по-страшно ставаше насилието над нея, сякаш сега, когато вече не се налагаше Тони да се притеснява от тях, неговата бруталност се бе разюздала напълно. И защо не? Наоколо нямаше никой, който да го спре.
Крис стигна подножието на стълбите, намести размъкнатите си розови пантофи, нахлузени на босите ѝ крака, и се усмихна на децата си, струпани около баща си в оскъдно мебелираната всекидневна. Монтана си пишеше домашното; Уайът седеше на пода и си играеше със своя „Геймбой“; Рауди се бе сгушил в скута на Тони и гледаше „Роузен“.