Отначало Тони имаше навика да я гледа, докато пере и да критикува всяко нейно действие. Водата беше или твърде гореща, или твърде студена; използваше или твърде много препарат, или твърде малко; изстискваше или твърде силно, или твърде слабо. Какво ѝ ставаше, не можеше ли нещо да направи като хората?
Но след известно време той се отегчи, остави я и Крис откри, че всъщност ритуалът по прането на ризите му ѝ доставя удоволствие. Харесваше усещането на ръцете си, потопени в топлата вода, уверените движения на пръстите си, които премахваха потта от яките му, неуловимият ритъм на влажната памучна материя, когато шляпаше по стените на емайлирания леген. Харесваше ѝ спокойствието и тишината. Тръпката да бъде сама. Пералното помещение се оказа единственото място, където се чувстваше сигурна, единствената стая, която можеше да нарече своя.
Собствена стая, помисли си Крис, припомняйки си новелата на Виржиния Уулф. Сюзан ѝ я бе заела и тя жадно я бе погълнала. Преди колко години бе това? Преди цял един живот, помисли си Крис. В един друг живот, в който тя не бе нито глупава, нито безполезна. Живот, който включваше книги, филми и приятно прекарване. Живот, в който тя имаше чувство за хумор, способна бе да накара хората да се смеят и самата тя да се смее в отговор. Някога имах такъв живот, спомни си Крис, изплаквайки сапуна от ризите на Тони. Имах радост. Имах любов. Имах приятели.
Гранд дамите, помисли си с усмивка тя и си представи четирите млади жени, накацали внимателно на ръба на пясъчника в малкия парк на края на Гранд авеню. Какво стана с нас?
Тя все още следеше отстрани какво става с тях. Важни подробности от живота им достигаха до нея от разстояние, от време на време, на отделни парченца, като в сън. Понякога прочиташе във вестниците за подвизите на Вики, във вечерните новини чу за последните постижения на Джереми. Веднъж, докато чакаше в чакалнята на болницата, видя името на Сюзан сред редколегията на един изоставен брой на списание „Виктория“. Тони злорадо ѝ бе съобщил за развода на Барбара. Крис плака, защото се досещаше през какво преминава Барбара, искаше ѝ се да можеше да помогне на приятелката си, но съзнаваше, че не може. Как би могла, като не бе в състояние да помогне дори на себе си?
Крис струпа мокрите ризи на Тони отгоре на пералнята и изсипа сапунената вода от легена. Гледаше как и последните сапунени мехурчета танцуват около дупката на канала, преди да потънат. Нейният живот се бе изплъзнал между пръстите ѝ също толкова лесно, помисли си тя. Изчезна пред очите ѝ.
— Какво правиш тук, Крис? — чу Тони да вика. — Колко време отнема да се изперат няколко ризи?
— Почти свърших. — Тя бързо пусна студената вода да изплакне ризите.
— Малко съм гладен. Имаш ли нещо против да направиш на мъжа си един сандвич?
— След минутка.
— И внимавай да не извиеш яките като миналия път.
Ръцете на Крис трескаво се заеха да оправят гънките по влажните яки на бледосините ризи на Тони. Но ризите бяха стари и лесно се сбръчкваха. Без значение колко внимателно ги переше, колко педантично ги гладеше, яките им все пак се набръчкваха. „По дяволите тези ризи“ — прошепна тя с нарастваща паника, докато пръстите ѝ безуспешно разтриваха упоритата материя. — „По дяволите тези тъпи ризи.“
Тони почука на вратата.
— Крис, какво правиш тук, скъпа? — Вратата се отвори. Главата му надникна вътре. Той се усмихваше. Крис затаи дъх. — Имам малък подарък за теб — каза той със закачлива усмивка.
— Подарък ли?
— За по-късно.
Крис усети как сърцето ѝ заби учестено и устата ѝ пресъхва.
— Ще го оставя на леглото.
Тя кимна.
— Побързай с тези ризи — добави той.
Точно след новините в единайсет часа Тони обяви, че е време за лягане. Монтана измърмори, но иначе не се противопостави. Момчетата бяха вече в стаите си, макар че Крис се съмняваше Уайът да е заспал. Представи си го как яростно натиска копчетата на своя „Геймбой“ под чаршафите в тъмното и се усмихна. Няма ли малко място и за мен там, почуди се тя. Искаше ѝ се да можеше така лесно да изчезне. Но за нея никъде нямаше място. Знаеше това. Особено в живота на децата си. Тони се бе погрижил за това. За тях тя бе съвсем малко повече от добра прислужница, някой, на когото крещяха заповеди или пренебрегваха, в равни дози.
Крис не се чудеше на момчетата — съвсем естествено бе да последват примера на баща си. Рауди бе на седем години, растеше бързо и макар че все още тичаше при нея, щом нещо не вървеше както трябва, това щеше скоро да престане. Вече чувстваше, че го губи. Още половин-една година и той ще се отдръпне. Тя тъжно си даде сметка, че Уайът никога не е бил неин. Той бе син на баща си още от деня, в който грубо си проправи път извън утробата ѝ.