— Обадете ми се, щом го получите. Междувременно кажете на офицер Уобърн да разузнае със свой взвод.
— Слушам, сър.
— „Хадес е безмилостен и неумолим“ — измърмори под носа си доктор Флайт и после тихо и напевно започна да декламира на древногръцки.
— Прието и край — рече Королис и остави микрофона на мястото му. На Уобърн можеше да се разчита, че ще се справи успешно с объркалото се положение. Королис внимателно беше избрал него и агентите му заради надеждността и всеотдайността им. А и бяха закалени в безброй тайни мисии през годините.
Внезапно го осени прозрението, че винаги е знаел какво ще се случи. И че ще му трябват лоялността и подкрепата на екипа на Черни операции. И че в мига на истината той ще е в сферата и ще грабне наградата.
Инженерът го погледна.
— До обекта остават две минути.
— Увеличете оборотите на пробивната машина. — Королис се обърна към стареца. — Доктор Флайт?
Без да отговори, киберинженерът го погледна с ясните си сини очи.
— Започнете окончателната диагностика на робота, ако обичате.
В отговор Флайт издекламира друг цитат.
— „Сине Атреев, каква през зъбите ти дума излезе?“ А след това, макар и с нежелание, доктор Флайт се залови за работа със сложното контролно табло.
Королис се обърна към уредите на станцията си и си позволи мрачно да се усмихне. Нека Уобърн разчистеше бъркотията горе. Неговата, на Королис съдба беше тук долу, на триста метра под краката им.
ГЛАВА 54
Крейн неволно отстъпи назад и удари рамото си в металната стена на Базата. Гледаше и не вярваше на очите си.
Платформата, на която стояха, стърчеше на десетина метра над океанското дъно, където беше вградена основата на Базата. Пейзажът беше странен, почти лунен. Морското дъно рязко се издигаше и снишаваше в неземни малки хълмове, долини и вълнообразни хребети, отчасти залети от вода. Всичко беше обагрено в тъмношоколадов цвят и на слабата светлина от купола блестеше със загадъчно и зловещо сияние. Всъщност всичко бе покрито с тиня — противно воняща тиня.
Но не това привлече ужасения му поглед, а гледката горе.
Куполът, който обграждаше и предпазваше Базата, се извисяваше в лека извивка, докато не се скриеше от поглед. По обшивката бяха заковани отвесни тежки скоби, издигащи се право нагоре по металната повърхност. Близо до върха на Базата се виждаше тесният мост, водещ към Приемната на Коритото, по който Крейн беше минал преди седмица. Отдолу беше една от масивните тръбообразни спици, които като кухи шишове свързваха купола и Базата. Крейн беше видял и нея.
Само че сега спицата изглеждаше съвсем различна. Там, където се срещаше със стената на станцията, извираха бурни потоци разпенена вода — източникът на страховития грохот. От дупка в спицата за налягането се изливаше буен водопад със смъртоносната сила на автоматен откос. Докато Крейн гледаше, пробойната сякаш се разшири и струята морска вода стана по-силна.
Макар и зашеметен от поразителната гледка, Крейн мигновено осъзна няколко неща. Независимо дали се дължеше на структурен дефект, или на саботаж, това беше експлозията, която беше чул. И въпреки обичайната делова атмосфера в Базата нещата съвсем не бяха наред. Ако Контрол върху пораженията все още не знаеха, всеки момент щяха да разберат.
Изведнъж всичките му надежди се превърнаха в страхове.
Той инстинктивно се обърна към люка, сякаш искаше да се върне и да предупреди работниците в Сондажния комплекс за опасността, но си спомни, че аварийният люк е еднопосочен и връщането е невъзможно. Освен това морското дъно беше почти изцяло закрито от черна вода, която се стичаше като дъжд около тях от разширяващата се пробойна. След няколко минути малката платформа под краката им и изходният люк щяха да бъдат под водата.
Изведнъж почувства болка в ръката, погледна и видя, че Хюй Пионг я е стиснала и се е втренчила нагоре във въртящия се калейдоскоп от вода. Лицето и косата й бяха мокри от пръските. Той внимателно измъкна ръката си.
— Хайде. Не бива да оставаме тук.
— Не мога — прошепна тя.
Беше казала същото и преди малко.
— Нямаме избор — отвърна Крейн.
Очите им се срещнаха и тя наведе глава.
— Страхувам се от височини.
Той се вторачи в нея. „По дяволите!“
Крейн пое дълбоко дъх и после, като се мъчеше да не обръща внимание на бурята от вода отгоре и на студения смразяващ дъжд, който валеше около тях, сложи ръка на рамото й и нежно я погледна в очите.
— Стегни се, Хюй. Трябва.
— Но…