След това чу още един вик, този път в ухото си, и изведнъж всичко му стана ясно. Пионг се беше подхлъзнала и в отчаян опит да се спаси беше успяла да се вкопчи в него, преди да полети към бездната.
— Хюй! — изкрещя той.
ГЛАВА 55
— Хюй! — отново извика Крейн.
Тя изстена и допря до лицето му студената си мокра буза.
— Дръж се здраво! Ще опитам да се изкатеря!
Събра цялата си енергия и протегна ръка към следващата скоба. Беше истинско мъчение, защото Пионг бе увила ръце около врата му и го теглеше надолу. Пръстите му докоснаха обръча и после се изплъзнаха. Той изпъшка и опита отново. Този път успя да се хване, изтегли се нагоре и се вкопчи в следващата скоба. Хюй бе притиснала колене до хълбоците му, глезените й бяха сключени около краката му.
Крейн се хвана за по-горния обръч и с неимоверно усилие се издърпа нагоре. И в същия миг осъзна, че страховитият водовъртеж около протегнатата му ръка леко отслабва. Това му даде нови сили и той бързо изкатери следващите скоби. Главата и раменете му се показаха над преплитащите се водни струи. Той спря да си почине. Гърдите му се повдигаха, мускулите му трепереха. След минута Крейн изкатери още няколко обръча.
Сега бяха над водата, която течеше като бурна река на няколко сантиметра под краката им. Крейн се подпря, хвана ръката на Хюй и я насочи към най-близката скоба, после бавно и внимателно й помогна да стъпи.
Стояха неподвижно, задъхани и с разтуптени сърца. Водопадът се лееше под тях.
Стори им се, че минаха часове, докато стояха така, без да разговарят, но Крейн знаеше, че не са повече от пет минути. Най-после пое дъх и каза:
— Хайде. Почти стигнахме.
Пионг не го погледна. Дрехите й бяха залепнали за слабото й тяло и тя цялата трепереше.
Крейн се запита дали го е чула.
— Хюй! Трябва да продължим!
Тя примига, после разсеяно кимна. Шокът и изтощението бяха прогонили страха.
Отново започнаха бавно да се катерят. Крейн бе скован от студ и умора. Опита се да брои обръчите, но колкото и да се мъчеше, не можеше да се съсредоточи. Погледна надолу само още веднъж. Скобите под краката му се губеха в хаоса от вода. Не се виждаше нищо друго нито повърхността на Базата, нито извивката на купола, нито морското дъно. Изглеждаше невъзможно да са се изкатерили по тази адска пътека.
Хюй каза нещо, но той не го разбра и мъчително, като насън, вдигна глава. Тя сочеше на три-четири метра нагоре, където имаше друга малка платформа.
Със сетни усилия се изтеглиха на нея. Тук също имаше необозначен люк. Крейн се взря в него. Ами ако беше херметизиран? Щяха да загинат, ако не можеха да влязат. Ако надигащата се вода не ги удавеше, щяха да умрат от студ.
Пое си дълбоко дъх, хвана здраво дръжките, завъртя колелото и натисна с всичка сила. Херметизацията се наруши, засвистя въздух и люкът се отвори навътре. Крейн почти натика Хюй в него, вмъкна се след нея и го затвори.
Отново бяха в Базата.
ГЛАВА 56
Влязоха в тесен тъмен коридор. Отнякъде се чуваше вой на аларма.
В следващия коридор ревът на сигнала за тревога беше много по-силен. Нямаше никого.
— Единадесета палуба — отбеляза Пионг. — Жилищните помещения.
— Трябва да стигнем да центъра за конференции на дванадесето ниво. Доктор Вандербилт ме чака там.
Крейн влезе в първата каюта, взе хавлия от банята и я метна на раменете на Хюй. Хукнаха към най-близкото стълбище. На етажа, изглежда, нямаше никого. Разминаха се само с един човек — мъж от поддръжката в работен комбинезон, който спря и ги зяпна.
Изкачиха стълбите и се втурнаха през най-горното ниво на Базата. За разлика от единадесетата, дванадесетата палуба беше пълна с хора — стояха на групи в коридорите и пред отворените входове. Лицата им бяха напрегнати и уплашени.
Центърът за конференции се състоеше от нещо като зала за лекции, заобиколена от няколко малки стаи за почивка. В залата се бяха събрали пет-шест души и тихо разговаряха. Щом Крейн и Пионг влязоха, всички млъкнаха. От групата се отдели мъж — висок и слаб, с червеникава коса и късо подстригана брада. От джоба на лабораторната му престилка се подаваха очила.
— Доктор Крейн?
Крейн кимна.
— Аз съм Джийн Вандербилт. — Океанографът ги огледа от главата до петите, но не каза нищо. — Елате да ви запозная с другите.
Крейн нетърпеливо изслуша имената им и се ръкува с всеки.
— Откровено казано, учуден съм, че ви виждам — каза Вандербилт. — Не очаквах, че ще успеете.