— Слушам. Обезопасявам пробивната машина.
Королис се втренчи във видеоекрана. Сивкавата вихрушка от пясък и седимент под тях се разсея. И после те се появиха — същински призраци, материализиращи се от мъглата.
Бяха два. Външността им беше неописуемо красива като на по-малките им събратя на борда на Базата ослепителен, неземен калейдоскоп от постоянно променящи се цветове — кехлибарен, аленочервен, лилаво-синкав и хиляди други, толкова ярки в черните дълбини, че заплашваха да претоварят сензорите на камерата. Бяха много по-големи от стражите — дълги около метър и с блестящи кристални опашки, които се размахваха и потрепваха, и десетки пипала, развяващи се вълнообразно от всички страни. Спряха под сферата и започнаха да се реят, сякаш чакаха. Королис гледаше с широко отворена уста.
Не беше виждал по-красиво нещо и почувства, че главоболието му, неприятната, изнервяща топлина, която го обгръщаше, и всеки физически дразнител се отдръпват пред вълшебството им.
— Дошли са да ни поздравят — промълви той.
— Сър? — обади се гласът от предавателя.
Королис едва успя да откъсне очи от екрана. В същия миг главоболието се върна, толкова силно, че чак му се догади. Той ядосано грабна микрофона.
— Какво има?
— Сър, трябва да знаете още нещо. Получихме доклад от горните палуби. Някои учени се мобилизират.
— Мобилизират се?
— Да, сър. Събират персонала и екипажа и ги насочват към площадката пред аварийната капсула. Изглежда, планират масова евакуация.
Флайт се изсмя доволно, после тихо и напевно издекламира:
— „Сивоока Атино, изпрати им ти вятър попътен“.
Без да му обръща внимание, Королис доближи микрофона до устните си и нареди:
— Никой да не напуска Базата без мое разрешение. Уобърн няма ли персонал на горната палуба?
— Да, сър. Те са на стълбището за осма палуба и помагат на екипа от Контрол върху пораженията.
— Справете се с положението. Край.
— Слушам, сър. — Предавателят изчурулика и млъкна.
Королис отново се обърна към Рафърти.
— Какво е разстоянието до аномалията?
— Един метър точно под работния обект.
— Можеш ли да кажеш какъв е съставът й?
— Ще проверя. — Инженерът се наведе над уредите. Изглежда, е съставена от някакъв свръхплътен материал.
— Размери?
— Неизвестни. Разпростира се във всички посоки.
— Нов пласт?
— Малко вероятно, сър. Повърхността е абсолютно симетрична.
„Абсолютно симетрична. Един метър точно отдолу“ помисли Королис и сърцето му се разтупка.
Той разсеяно избърса челото си и облиза устни.
— Какво е състоянието на впръскващата въздух система?
— Сто процента оперативна.
— Добре. Нека пробивната машина копае встрани от шахтата. След това вкарайте нея и Буболечката в тунела и използвайте стабилизиращата ръка.
— Слушам, сър.
Королис погледна доктор Флайт и после отново инженера и без да пророни дума, завъртя стола си към екрана и насочи вниманието към картината.
ГЛАВА 58
Крейн претърси девета палуба за двадесет минути. Обикновено оживена по всяко време на денонощието, сега тя приличаше на запустял град. Кинотеатърът представляваше гробище от празни седалки. В библиотеката нямаше никого. Магазинът беше затворен. Прозорците бяха тъмни, а масите в кафенето — празни и самотни. Крейн откри един работник, който спеше в мултимедийния център, и един техник в Медицинския комплекс, където се отби, за да си вземе лекарската чанта. Изпрати и двамата на дванадесета палуба.
Влезе в празното перално помещение и грабна още една хавлия, след това се върна на Таймс Скуеър и още веднъж огледа заведенията. Тишината беше зловеща. Във въздуха се носеше миризма на печено кафе и от едното кафене се чуваше музика. Имаше и друг звук слабо скърцане, идващо от осма палуба, точно под него. Това неволно му напомни за времето, прекарано в подводници, и за странното, почти зловещо стържене на резервоарите за баласт, докато се пълнят с морска вода. Тръгна нагоре по стълбите и мислите му се върнаха към Мишел Бишоп. Не искаше да повярва, че тя е саботьорът, но от друга страна, разбираше, че вероятно това е единственото обяснение защо не бе организирала учените и не му се беше обадила, както беше обещала. Някой ден може би щеше да се опита да разбере мотивите й, но в момента нямаше представа защо го е сторила.
Замисли се за последния им разговор по телефона.
„Спартан няма да прекрати копаенето, така ли?“ — беше попитала Бишоп. Едно нещо поне беше болезнено ясно — не беше задала този въпрос от чисто любопитство.
Стигна до дванадесета палуба и бързо тръгна по вече утихналите коридори. Площадката за аварийната капсула представляваше голяма камера в съседство с Компресионния комплекс. Крейн влезе и видя, че двадесетина души са се наредили пред метална стълба, монтирана в отсрещната стена — водеше до тежък люк в тавана. Отгоре се процеждаше слаба синкава светлина.