— Когато стигнете до „Кралят на бурите“, обадете се на този човек и му разкажете всичко.
Крейн погледна визитката. Там беше щампован печатът на Министерството на отбраната и надпис Колин Макфърсън, (203) 111–1011. Име и телефонен номер, нищо повече.
— Добре, сър.
— Успех.
Крейн за последен път кимна на адмирала и после бързо се изкачи по стълбата и се провря през люка. Озова се в малка отвесна тръба, осветена от неонови лампи. Стълбата продължаваше нагоре. От двете й страни имаше големи тръби. Отдолу се чу глухо изтракване — Спартан затваряше люка.
Крейн изкачи още двадесет стъпала и влезе в ниско овално помещение, слабо осветено в същото бледосиньо като тръбата за достъп. Пейките — пред всяка имаше предпазна преграда — бяха препълнени със седнали хора. Някои се държаха за ръце. Цареше тягостна тишина. От време на време някой казваше нещо шепнешком, Крейн забеляза познати лица. Брус, помощник-психиатърът. Гордън Стампър, техникът. Лаборанти, пекари на пица, монтьори, библиотекари, касиери от магазина, сервитьори — представители на всички социални групи и професии в Базата, с които беше работил или бе имал контакти през последните две седмици.
Отсъствието на двама души биеше на очи. Роджър Корбет и Мишел Бишоп.
Вдясно имаше малко контролно табло. Пред него седяха Вандербилт и някакъв учен, вероятно инженер, когото Крейн не познаваше.
— Къде е адмирал Спартан? — попита Вандербилт.
— Той ще остане.
Океанографът кимна, стана, затвори входния люк и се обърна към другия учен.
Над главите им се разнесе тихо бръмчене.
— Отделянето започна — съобщи мъжът пред командния пулт.
Вандербилт избърса ръце в престилката си и каза:
— Има петминутно предстартово броене, докато цикълът на херметизация завърши.
— След колко време ще сме на повърхността?
— За малко повече от осем минути след отделянето от купола. Поне така пише в документите.
Крейн преметна на рамо лекарската си чанта и тръгна покрай двете редици пейки да провери дали има ранени. След това се върна при централното командно табло. Хюй Пионг — седеше зад Вандербилт — му се усмихна, когато се настани до нея.
— Готова ли си? — попита той.
— Не.
В стената имаше малък кръгъл илюминатор. Изглеждаше същият като онзи, до който Крейн беше седял, докато се спускаше с батискафа. Той се наведе, погледна и видя стълбата, водеща надолу към херметизирания външен люк.
— Две минути — каза инженерът. — Налягането е добро.
— Питах се нещо — рече Хюй.
— Какво?
— Спомняш ли си, когато ми обясняваше за ППИО и планината Окотило? Каза, че има два вида контрамерки да се попречи на някого умишлено или неволно да нахлуе в подземните пещери, пълни с ядрени отпадъци. Пасивни мерки за сигурност и активни.
— Точно така.
— Разбирам какви може да са пасивните мерки — предупредителни знаци, изображения, гравирани върху метал, и други подобни неща. Но какви може да са активните контрамерки?
— Не знам. На медицинската конференция говориха малко за тях. Само споменаха за съществуването им. Предполагам, че тази информация е класифицирана. Той се обърна към нея. — Защо питаш?
— Стражите, които намерихме, докато копаехме към границата Мохо, са пасивни мерки, както ти каза, и само излъчват предупреждения. Чудех се дали има и активни контрамерки.
— Не знам — бавно повтори Крейн. — Уместен въпрос.
— Една минута — обади се инженерът. В тишината, която последва, Крейн ясно чу отсечения, равномерен ритъм на стрелба от автоматични оръжия.
ГЛАВА 60
Пробивната машина и Буболечката се намираха в страничния спомагателен тунел. Стабилизиращата ръка беше активирана и бе поставила Стъклено топче Три на позиция точно над аномалията. Тези последни стъпки бяха симулирани много пъти и процедурите в реално време бяха изпълнени безпогрешно. Сега членовете на екипажа действаха като хирурзи и използваха само сгъстен въздух и роботизираните ръце. В сферата бе настъпила мъртвешка тишина.
— Още една струя — прошепна Королис. — Внимателно.
— Слушам, сър — отвърна Рафърти.
Тримата общуваха с погледи и кратки реплики. Дори доктор Флайт, изглежда, беше вглъбен в работата. Королис избърса потта от лицето си и отново допря очи до малкия екран. Във въздуха се усещаше страхопочитание и благоговение, сякаш бяха археолози, които разкопават величествена свещена гробница. Пулсиращото главоболие и странният металически вкус в устата му бяха изчезнали безследно.
Инженерът вкара още един облак сгъстен въздух към дъното на дупката. На жълтия блясък на външния прожектор на Топчето се издигна малка буря от седимент и утайка. Вакуумната тръба моментално я изсмука.