— Внимавай — измърмори Королис. — Какво е разстоянието?
— Стигнахме, сър — отвърна Рафърти.
Командирът отново се обърна към екрана.
— Още една струя.
— Слушам, още една струя.
Друг поток сгъстен въздух се стрелна към дъното на шахтата. Големите стражи плаваха от двете страни на сферата. Блестящите им опашки неспокойно се размахваха, а пипалата лениво потрепваха. Приличаха на зрители на представление. И защо не? Имаха пълното право да са тук. Бяха дошли не само да станат свидетели на триумфа му, но и за да го преведат през приказните технологични богатства, които го очакваха. Не случайността го беше довела до това изключително важно спускане, а съдбата.
— Дай пак — промълви той.
Последва още една струя сгъстен въздух и още една сива буря. Екранът бързо се изчисти, когато вакуумната помпа изсмука частиците. Королис стисна още по-здраво контролните лостове.
Радиопредавателят на командното табло изпращя и се включи.
— Стъклено топче Три, тук Контрол на спускането. Моля, потвърдете…
Без да откъсва очи от екрана, Королис протегна ръка надолу и натисна бутона за изключване на предавателя. В седимента на дъното на работния обект се видя нещо — ярко сияние, досущ отразен блясък на метал.
— Още една струя. Много внимателно, доктор Рафърти. Постепенно и плавно.
— Слушам, сър.
В тъмната застояла вода под тях се стрелна още една вълна сгъстен въздух. Последва нов хаос от сиви и кафяви частици и после, когато мътилката се избистри, Королис затаи дъх.
— Господи!
Въздушната система за впръскване на въздух беше разчистила основата на дупката и се виждаше гладка повърхност, подобна на стъкло. Сякаш някой бе издухал праха от безценен музеен експонат. Долу имаше нещо подобно на мираж или илюзия с безгранична дълбочина — черна безкрайност, простираща се все по-надолу като в бездънен кладенец. Прожекторът на сферата се отразяваше в огледалната повърхност, но на Королис му се стори, че различава друг източник на светлина, неясен и странен, отвъд и под ярката корона.
Стражите от двете страни на Топчето се развълнуваха. Вече не се задоволяваха само да се реят, а неспокойно се застрелкаха в тясната шахта.
— Угаси прожектора — нареди Королис.
— Сър? — попита Рафърти.
— Угаси прожектора.
Миг по-късно светлината угасна и Королис можеше да вижда по-ясно.
Намираха се над огромно празно пространство, от което се разкриваше съвсем малка част. Королис не беше сигурен дали пещерата е куха, или огледалната повърхност я запълва. Кадифената чернота не даваше точна и ясна представа за нищо освен за необятна дълбочина.
Не. Докато се беше вторачил и едва си поемаше дъх, далеч долу се появи слаба светлина и започна да става по-ярка.
Приближаваше се.
— Сър! — Обикновено сдържаният глас на инженера прозвуча напрегнато. Королис го погледна.
— Какво има?
— Смущенията отдолу спряха. Престанаха да излъчват сигналите.
— Възвърна ли си пълния контрол?
— Да, сър. Безжични й дистанционни системи, сензори, ултразвук, радиация, магнитометър, всичко.
Королис отново се обърна към екрана.
— Те ни се показват!
Светлината беше още по-близо и капитанът забеляза, че леко потрепва, но не лениво и вълнообразно като стражите, а с бързи, резки и напрегнати пулсации. И цветът й беше невиждан — наситен металически блясък, като отражение на черна светлина върху острие на кама. Королис изпита странното, обезпокоително усещане, че не само я вижда, но може да опита вкуса й. Изведнъж по гърба му полазиха ледени тръпки.
— Сър! — обади се Рафърти. — Сензорите отново работят и улових радиационни сигнатури отдолу.
— Какъв вид радиация, доктор Рафърти?
— Всякаква, сър. Инфрачервена, ултравиолетова, гама, радио. Сензорите пощуряха. Не познавам такъв спектър.
— Анализирайте го, доктор Рафърти.
— Слушам, сър. — Инженерът се обърна към малък преносим компютър, прикрепен на командното табло, и започна да въвежда информация.
Королис отново се загледа в малкия екран. Странното блестящо сияние продължаваше да се издига към тях от непрогледната чернота. Необикновеният му цвят ставаше все по-ярък. Нещото бе с формата на торус. Очертанията му пулсираха ослепително. Королис гледаше зяпнал. Сияещата извънземна гледка донесе отдавна забравен спомен от детството му. Когато беше осемгодишен, родителите му го бяха завели в Италия и бяха отишли на папска литургия в базиликата „Свети Петър“. Папата извади хостия и я вдигна към богомолците и Королис се почувства екзалтиран, сякаш беше ударен от нещо като електричество. Младежкото му съзнание за пръв осъзна значението на пищното бароково зрелище. Там, в храма, папата предлагаше най-чудесния дар във вселената — свещената загадка на осветения хляб.