Там, където преди имаше мастилена чернота, нарушена само от трептящото сияние на единия артефакт, слаба като преди зазоравяне светлина изпълваше пещерата долу. Королис затаи дъх от онова, което се разкри пред очите му. Артефактът не беше един — бяха стотици, хиляди, положени в огледалната матрица, простираща се пред него. По-близките сияеха със странната си светлина, а най-далечните представляваха едва забележими точки. Неуморните бдителни стражи сновяха между тях и размахваха пипалата си.
Наградата надминаваше всички очаквания и беше невъобразима, неизмерима.
Королис се дръпна от екрана, избърса потта около очите си с ръка и отново се наведе напред.
— Върнете се на контролното табло и подгответе роботизираната ръка — каза на Флайт.
Инженерът примига учудено.
— Моля?
— Пригответе роботизираната ръка и я протегнете един метър надолу.
— Но така ще влезе в контакт с…
— Именно.
Настъпи мълчание.
— Извинете, сър — обади се Рафърти, — но сигурен ли сте, че това е разумно, като се има предвид очевидното естество на…
— Ще им покажа, че приемаме техния подарък.
Отново последва тишина и после, като мърмореше нещо на старогръцки, Флайт се обърна към командния пулт и хвана пусковия механизъм на ръката.
Королис видя на екрана как механичната ръка се появи от Топчето. Движеше се надолу колебливо, леко потрепервайки, протегнала единия си стоманен пръст. В паметта му отново изплува споменът от детството му за пътуването до Рим. Спомни си как стои в Сикстинската капела и зяпнал гледа Бог и Адам. Пръстите на Господ и човека всеки момент щяха да се докоснат и това щеше да е първият миг на живота и началото на вселената.
Ръката влезе в допир с гладката като стъкло повърхност и тя се вдлъбна навътре като прозрачно желе.
На Королис му се стори, че чу тихо пеене, слаб като шепот звук, като пеене на хор, застанал на върха на далечна планина. „Ето как се чувстваш, когато докоснеш вечността“ — помисли си.
Двата стража отстрани мигновено угаснаха и се превърнаха само в призрачни отражения на спомен. Дълбоко в пещерата долу блесна ярка светлина, златиста като малко слънце, и изведнъж разкри всички тайни на безкрайната бездна. Королис ахна изумен, когато сиянието озари неизброимите артефакти в нея.
Това беше съкровищница на смъртта, нещо, което можеше да застраши целия космос.
— Щом само една може да взриви Слънчевата система, защо са им хиляди? — прошепна той.
— Знаете ли защо Партенонът е в развалини? — попита Флайт във внезапно настъпилото мълчание.
Въпросът беше толкова странен, че Королис неволно се обърна към стареца.
— Турците са го използвали за оръжеен склад през осемнадесети век — сериозно обясни Флайт. — Взривил го е заблуден снаряд. Това тук е същото, командире. Бунище за оръжия, създадени от войнолюбива междугалактическа раса, нещо много далечно за нашите технически разбирания.
— Глупости — отсече Королис. — Доктор Крейн ли ви го каза?
— Опасявам се, че не са глупости. Не трябваше да го намираме. Оръжията са заровени, за да не може да бъдат намерени или използвани, защото ще унищожат не само света, но и тази част на вселената.
— Сър! — обади се Рафърти. — Получавам много странни показания.
— Какви?
— Не съм виждал такова нещо. Съвършено извънземна енергийна сигнатура.
— Енергийна сигнатура?
— Да. И се движи към нас с огромна скорост.
— Поколението човешки същества е като поколение листа — каза Флайт с тих, тъжен, погребален глас. — И пролетта идва.
Королис се обърна към видеоекрана и осъзна, че слънцето, появило се далеч долу, съвсем не е малко. Пеенето се усили и се превърна в пронизителен, неземен писък. Миг по-късно Королис осъзна, че подобният на слънце предмет се движи и бързо минава покрай стражите и артефактите-бомби, които вече представляваха неясни, размазани петна от различни цветове. Нещо в целеустремената му траектория му напомни за ракета. И после, докато се приближаваше и контурите му ставаха все поясни, той установи, че не е виждал подобно нещо. Слънцето летеше през бездната към него и нарастваше. Огнената му светлина изпълни целия екран. От яркото кълбо излязоха гневни къдрави пламъци, същински разтопени стружки.
А след миг, докато нещото поглъщаше Стъклено топче Три и изригваше от шахтата, превръщаше в пара плътта му и овъгляваше костите му за по-малко от една милисекунда, Королис нямаше време да почувства нито изненада, нито страх, нито дори болка.
ГЛАВА 61
— Тридесет секунди — съобщи ученият на командния пулт. — Постигната е максимална плаваемост.