В отсрещния край на Сграда 17 бяха скупчени няколко кабинета. Крейн се приближи до първия и макар че нямаше врата, почука на стената от учтивост.
— Влезте — каза познат глас.
Обзавеждането на малката стая се състоеше от бюро, маса за конференции и няколко стола. Хюй Пионг вече седеше до масата. Крейн й се усмихна и тя свенливо отвърна на усмивката му.
Откакто бяха пристигнали в „Стафорд“, двамата прекарваха повечето си време заедно. Отговаряха на безброй въпроси, пресъздаваха събитията и обясняваха какво и защо се е случило на върволица учени, висши военни и неколцина загадъчни мъже в черни костюми. Времето заздрави връзката, която се беше зародила между тях в Базата. Крейн не знаеше какво го очаква в бъдеще — вероятно изследователска работа, но беше убеден, че по един или друг начин Хюй Пионг ще е част от живота му.
Макфърсън седеше зад бюрото и гледаше компютърния екран. В единия ъгъл бяха натрупани класифицирани документи, а в другия — чертежи и разпечатки. В центъра имаше кух куб от прозрачен плексиглас. Вътре се рееше стражът, потънал в пълно забвение.
Крейн предполагаше, че Макфърсън има приятели, къща в някое предградие и вероятно дори семейство. Но дори да имаше живот извън военноморската база, очевидно временно го беше зарязал. Всеки път, когато Крейн дойдеше в Сграда 17, Макфърсън беше тук — пишеше доклади или се консултираше с учени, морски изследователи. Отначало беше сдържан и официален, но с всеки ден ставаше все по-вглъбен. Напоследък непрекъснато гледаше видеокадри от последното спускане на Стъклено топче Три, отново и отново. Сега пак ги гледаше на компютърния монитор. Крейн се запита дали Макфърсън е главнокомандващият на базата и дали в края на краищата няма да му потърсят отговорност за трагедията.
— Може ли да седна? — тихо попита Крейн.
Макфърсън най-после излезе от унеса си.
— Да, разбира се. — Погледна Крейн, после Хюй. Събрахте ли си багажа?
Пионг кимна.
— Не ни отне много време.
— Ще оформят документите за излизане в администрацията. След като свършат и последните събеседвания, ще ви закарат на летището с кола. — Макфърсън бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото си. Крейн предположи, че ще им даде да подпишат още формуляри, но той извади две малки черни кожени куфарчета и им ги връчи официално. — Има и още нещо.
Хюй отвори куфарчето си и затаи дъх. Очите и се отвориха широко.
Изпълнен с любопитство, Крейн също вдигна капака на своето куфарче. Вътре имаше официална грамота, подписана не само от най-високопоставените адмирали във Военноморския флот, но и от самия президент на Съединените щати.
— Не разбирам защо — почна Крейн.
— Какво има за разбиране, доктор Крейн? Вие с доктор Пионг определихте истинската същност на аномалията. Запазихте разум и хладнокръвие, докато други не можаха да го направят. Помогнахте ни да спасим живота на сто и дванадесет души. Правителството ви е задължено.
Крейн бавно затвори куфарчето.
— Затова ли искахте да ни видите?
Макфърсън кимна.
— Да. И да се сбогуваме. — Стана и се ръкува с тях. В администрацията ви чакат.
После отново седна и се втренчи в монитора.
Хюй стана и тръгна към изхода, после се обърна да изчака Крейн. Той се изправи бавно, вперил поглед в Макфърсън. На монитора се виждаше Королис, наведен над видеоекрана на Топчето, и Флайт, който работеше с пусковото устройство на дълбоководния робот. Звукът беше намален, но въпреки това Крейн чу напевния като на птица глас на стареца: „Това е бунище за оръжия, създадени от някоя войнолюбива междугалактическа раса.“
— Няма смисъл да го гледате — тихо каза той. Макфърсън се размърда и го погледна през рамо.
— Моля?
— Няма смисъл да го гледате. Всичко свърши.
Макфърсън не отговори и отново се вторачи в монитора.
— Трагично е, но приключи. Не трябва да се тревожите, че някой друг ще стигне до това място. Никое чуждестранно правителство не може да се приближи до работния обект, защото радиацията е много силна.
Макфърсън продължи да мълчи. Изглежда, се бореше с някакъв вътрешен конфликт.
— Досещам се какво ви измъчва — внимателно добави Крейн. — Мисълта, че в недрата на нашата планета са заровени оръжия, способни на пълно унищожение. И аз се безпокоя за това, но си напомням, че онзи, който ги е заровил там, притежава и силата да ги пази и да се погрижи никой да не ги докосва. Королис го разбра по трудния начин. Видеозаписът го доказва.