Макфърсън отново се размърда и сякаш взе решение. Погледна Крейн и каза:
— Не това ме тревожи.
— А какво?
Макфърсън посочи монитора.
— Чухте какво каза Флайт. Бунище за отпадъци, където никой повече не трябва да прониква.
— Да.
Макфърсън протегна ръка към клавиатурата и въведе команда. Видеокадрите се превъртяха. Участниците бързо се придвижиха назад. Той подаде друга команда и отново пусна записа. Крейн се заслуша в разговора. „Две черни дупки, движещи се в много тясна орбита една около друга с бясна скорост материя и антиматерия. Ако силата, която ги държи в орбита, бъде премахната, експлозията ще е умопомрачителна и ще унищожи Слънчевата система“.
Макфърсън спря записа, извади хартиена кърпа от кутията на бюротр си и избърса очите си. После тихо каза:
— И ние имаме сметище за ядрени отпадъци.
— Да, например планината Окотило. Ашър проучваше мястото. Така разбрахме.
— Ето какво не ми позволява да заспя нощем, докторе — прекъсна го Макфърсън. — Преди да изхвърлим старите оръжия, ние ги обезвреждаме.
Крейн се втренчи в него, опитваше се да проумее смисъла на думите му.
— Нима мислите, че — започна Хюй.
— Онова, което е заровено под границата Мохо? — попита Макфърсън. — Хиляди устройства. Активни. Невъобразими оръжия, черни дупки, съдържащи материя и антиматерия, свързани в лудешки орбити. За да обезвредиш оръжието, трябва само да съединиш всяка двойка черни дупки така, че да не се допират, нали? Ако е сметище, тогава защо това не е направено?
— Защото — Крейн усети, че устата му изведнъж пресъхна. — Защото оръжията не са изхвърлени от употреба.
Макфърсън бавно кимна.
— Искрено се надявам, че греша. Но мисля, че това място не е бунище.
— Смятате, че е активна складова база? — попита Крейн.
— Скрита на безполезна планета — добави Макфърсън, — докато…
Не довърши. Не беше необходимо.
Крейн и Пионг бавно вървяха в отекващия хангар. Спряха пред останките на Базата, после продължиха към охраняемия изход в отсрещната страна. Мислите на Крейн неудържимо се връщаха към разказа на очевидеца, оставен преди шестстотин години от Джон Олбарн, датския рибар. „В небето се появи дупка и през нея се показа гигантско око, обвито в бял пламък“.
Излязоха от сградата и тръгнаха по асфалта. Дневната светлина беше ярка и безмилостна. Слънцето представляваше огнено кълбо на идеално ясното синьо небе. Крейн вдигна глава и се запита дали някога отново ще може да му се радва като на примамлива, изпълнена с чудеса синева.