— Не отговорихте на въпроса ми — каза Крейн. — Тук има ли хипербарична камера?
Тя кимна.
— Искам да сложим мъжа в камерата и да видим дали рекомпресията и чистият кислород ще облекчат болките в крайниците му.
— Но…
— Доктор Бишоп, Ашър ми каза, че в Базата се използва някаква секретна, непроверена технология за поддържане на атмосферното налягане. Това означава, че по всяка вероятност говорим за кесонна болест.
Тя не каза нищо, само се намръщи и отмести поглед. Нетърпението на Крейн нарасна.
— Говорете с Ашър, ако мнението ми ни ви харесва. Но той ме доведе тук, за да изказвам предположения. А сега, моля ви, нека сложим пациента в хипербаричната камера. — Крейн млъкна, за да й позволи да осмисли думите му. — Да посетим ли третия пациент?
Беше запазил за накрая най-интересния случай — жена с вцепенени и немощни ръце и лице. Когато влязоха в стаята й, тя беше будна. Заобикаляше я техника за наблюдение от най-ново поколение. Крейн мигновено долови разлика, щом забеляза безпокойството в жълтеникавите й очи и изтощеното й, линеещо тяло, сковано от тревога, и веднага разбра, че случаят е сериозен.
Отвори джобния си компютър. Дигиталният екран светна и показа историята на заболяването. „Сигурно е свързан с междинен сървър“ — помисли той и погледна обобщената информация.
Име: Филипс, Мери Е/И.
Пол: Ж
Възраст: 36
Прояви на заболяването:
Двустранна немощ/вцепененост на ръцете и лицето
В стаята влезе морски офицер — висок и слаб, със странни светлосини очи: бяха разположени съвсем близо едно до друго и като че ли беше кривоглед. На ръкавите му имаше нашивки на капитан трети ранг, а на лявата страна на яката се виждаше златният опознавателен знак на разузнавателните служби. Мъжът се облегна на рамката на вратата, без да поздрави.
Крейн отново се обърна към пациентката.
— Мери Филипс? — попита той с механично неутралния тон, с който отдавна се беше научил да разговаря с пациентите.
Жената кимна.
— Няма да ви отнема много време — усмихна се Крейн. — Тук сме да ви вдигнем на крака колкото е възможно по-скоро.
Тя отвърна на усмивката му. Лекото потрепване на устните й изчезна толкова бързо, колкото се беше появило.
— Още ли чувствате значително изтръпване и безчувственост на ръцете и лицето?
Мери Филипс мигна утвърдително. Крейн забеляза, че когато мига, очите й не се затварят напълно.
— Кога го усетихте за пръв път?
— Преди десетина дни. — Мери Филипс говореше с лек акцент от западните щати. — Не, може би преди две седмици. Отначало беше леко и не му обърнах внимание.
— На работа ли бяхте, когато изпитахте усещането?
— Да.
Крейн погледна дигиталния джобен компютър.
— Тук не пише къде е работното ви място.
— Защото няма връзка със заболяването, докторе — обади се мъжът на вратата.
Крейн се обърна към него.
— Кой сте вие?
— Капитан Королис. — Гласът му беше тих, приятен и мазен.
— Мисля, че работното й място има връзка.
— Защо?
Крейн отново се втренчи в пациентката, която обезпокоено отвърна на погледа му. Той реши, че не трябва да засилва тревогата й, и направи знак на Королис да излязат в коридора.
— Извършваме процедура по поставяне на диагноза — каза Крейн, когато болната вече не можеше да ги чуе. В диференциалната диагностика всеки факт е важен. Твърде възможно е причината за заболяването да се крие именно в работната среда.
Королис поклати глава.
— Не.
— Откъде знаете?
— Ще трябва да приемете думите ми на вяра.
— Съжалявам, но това не е достатъчно. — Крейн се обърна и се приготви да се върне в стаята.
— Доктор Крейн, Мери Филипс работи в секретна зона на Базата и върху класифициран аспект на проекта. Не ви е разрешено да задавате въпроси, свързани с работата й.
— Не можете — започна Крейн, но после млъкна. Едва сдържаше гнева си. Королис очевидно излъчваше властност. Или поне си мислеше така. Защо беше нужна цялата тази потайност в една научна експедиция?
В следващия миг обаче си напомни, че е новодошъл. Все още не знаеше правилата — явните и тайните. Нямаше да спечели спора, но по-късно щеше да повдигне въпроса пред Ашър. В момента трябваше да се опита да постави диагноза на пациентката.
Обърна се и без да каже нищо, отново влезе в болничната стая. Доктор Бишоп още стоеше до леглото. Изражението й беше заучено безразлично.
— Извинявам се за прекъсването, госпожице Филипс — каза Крейн. — Нека продължим.
През следващите петнадесет минути Крейн извърши подробен физически и неврологичен преглед и постепенно забрави за присъствието на Королис — дотолкова се задълбочи в състоянието на пациентката.