Мислите му се насочиха към адмирал Спартан. Крейн познаваше неколцина високопоставени офицери, които бяха свикнали да командват и да им се подчиняват незабавно, без никакви въпроси, но в Спартан имаше нещо различно. Той притежаваше хладнокръвие, необичайно дори за адмирал. Крейн си припомни как го беше погледнал. В кафявите му очи имаше нещо неразгадаемо. Човек очевидно никога не можеше да е сигурен какъв ще е следващият му ход.
Асансьорът бавно спря. Крейн погледна часовника си и зачака вратата да се отвори. „Със сектор за интензивно лечение или не, Господ да ни е на помощ, ако тук, долу има случай на сърдечен пристъп“ — помисли той. Всичките тези мерки за сигурност и времето, пропиляно в проверки и сканиране, можеше да струват нечий човешки живот.
Отново се разнесе тихо бръмчене и ключалките изщракаха. Група въоръжени военни полицаи отвориха люка отвън.
— Доктор Бишоп? — попита единият. — Доктор Крейн?
— Да, ние сме.
— Ще ви придружим до ремонтния хангар. Последвайте ме, моля.
Пазачите тръгнаха бързо. Двама вървяха пред Бишоп и Крейн, а други двама зад тях. Ферара крачеше последен. Крейн обикновено би се подразнил от такава свита, но в момента нямаше нищо против. „Буйстващ психопат“ — беше казала Бишоп. Това означаваше, че пациентът с психиатричен проблем е сериозно дезориентиран, страда от заблуди и вероятно дори е склонен към насилие. В такива случаи лекарят трябва да е спокоен, да го успокои и да установи връзка. Но ако пациентът беше неконтролируем, първата задача беше да го надхитри.
Групата мина по няколко коридора с лаборатории и научноизследователски кабинети от двете страни. Поне на външен вид така нареченото секретно ниво на Базата не изглеждаше много по-различно от горните палуби. Разминаха се с неколцина души, които тичаха срещу тях. Крейн чу някакви звуци и кръвта му се смрази. Писъци на мъж.
Минаха през още един люк и се озоваха в голямо като пещера помещение. Крейн примига, учуден от огромното пространство. Камерата приличаше на механична работилница и ремонтен док за подводни роботизирани капсули — „безпилотните миниподводници“, за които беше споменала Бишоп.
Писъците се засилиха. Наоколо стояха работници с пребледнели лица, пазеше ги кордон военни полицаи. Пътят по-нататък беше блокиран от морски пехотинци и още военни полицаи. Някои говореха по мобилни радиостанции, други гледаха работната площадка в отсрещната страна. Писъците идваха оттам.
Бишоп се приближи, следвана от Крейн и четиримата пазачи. Един офицер излезе от кордона, за да ги пресрещне.
— Доктор Бишоп, аз съм лейтенант Травърс.
— Какво по-точно стана, лейтенант — попита Крейн.
Травърс го погледна, после погледна Бишоп и тя кимна.
— Човекът е Конрад Уейт, механик първа степен.
— Какво стана? — повтори Крейн.
— Никой не знае. От един-два дни Уейт бил унил и в лошо настроение, нещо нехарактерно за него, и после, точно преди смяната му да свърши, започнал да вилнее.
— Да вилнее — повтори Бишоп.
— Да крещи като луд.
Крейн погледна над кордона, натам, откъдето идваха писъците.
— Разгневен ли е? Или халюцинира?
— Не халюцинира. Разгневен е, всъщност по-скоро отчаян. Каза, че иска да умре.
— Продължавайте — рече Крейн.
— Няколко души се опитаха да го успокоят и да разберат какво не е наред и той се нахвърли върху единия.
Крейн озадачено повдигна вежди. „По дяволите. Това е лошо“.
Деветдесет и девет процента от желаещите да се самоубият искаха да привлекат внимание към себе си и всъщност молеха за помощ. Нанасяха си прорезни рани предимно за ефект. Но когато имаше заложник, положението ставаше коренно различно.
— И това не е всичко — измънка Травърс. — Уейт има блокче пластичен експлозив C4 и детонатор.
— Какво?!
Травърс кимна и се навъси.
Предавателят му изпращя, той го вдигна и се заслуша.
— Добре. Изчакай, докато ти дам сигнал.
— Какво ви съобщиха? — попита Бишоп.
Лейтенантът кимна към страничната стена, където през опушеното стъкло на командната зала се виждаше хангарът.